Сопот

Винаги съм харесвал нещата около колоезденето много повече, отколкото самото колоездене. Още в Шумен реших да поработя над себе си обаче и накарах Айс да ми изнесе кратка сказка за стиловете на каране. Тя го направи. Някъде след десетата минута и трето споменаване на „Ди Ейч”, "Фор Крос” и други такива престанах да разбирам, но изслушах учтиво останалата част на беседата. Както и да е, оставям професионалното бъбрене на Айс, а аз ще ви запозная с жълтините. Там съм силен. Дългото пътуване с кола и особено Шипка донесе и първото ми разочарование – нито една проститутка. 12-те лева си останаха смачкани в джоба. А миражът за зъзнеща жрица на любовта до сами паметника, готова да сваля и сваля цени, се разсея яко дим. Всяко зло за добро обаче – вложих двете банкноти удачно в „Мери Джейн холдинг”. След 6 часа пътуване пристигнахме в мъглив Сопот. Не вали. Хак да им е на пишман метеоролозите. Разпънахме си палатките и кажи-речи с последното забучено колче небето се продъни и шурна порой. Сгуших се в марковата си кауфландска палатка, придърпах един парцал до себе си и взех примирено да смуча водка. Час по час потапях пачаврата в някой от гьоловете около мен и изсипвах по половин литър вода навън. Дотук добре, ще го преживея, но водата взе коварно да избива от пода – все едно съм опнал 35-левовото си чудо току над планински извор. Бутнах се в мокрия си спален чувал, прегърнах Мери и си казах – ще се мре. Това упражнение се повтаряше с малки прекъсвания следващите два дни, в резултат на което палатката бе наречена от търговищките ни приятели с краткото, но ясно бойно име „Подводницата”. Вечерта, естествено вали, но насреща, на средата на склона забелязахме огън. Щура работа. Някакви аборигени реваха и се драха. Отиваме. Ония крещят отгоре, а ние в тъмнината се катерим и крещим също. Диалогът беше в следния порядък, гарантирам ви, че се чуваше в цялото байкърско селище -  „У бре! У брееее!”, „Идваме идвамеееееее”, „Носете дървааааааа”, „Носим, носиииим”. Носим, нъцки! Замъкнахме се с по едно клонче за отбиване на номера, а там хубави хора – софиянци, с много ракия, жена и никаква идея какво състезание се провежда в Сопот. Толкова ни хареса, че се отбихме и на другия ден, все така с по някоя вейка в ръка за авторитет. Казаха ми, че в 4 сутринта от склоновете на планината са се носили кански викове към нас в ниското – „Шумен, Шумеееен!” Аз по това време бях твърде уморен да отговарям. Събота – първият ден от състезанието. Шарени хора с грозни велосипеди обикаляха наоколо. Обяснено ми бе, че вилките на колелата им само стрували колкото три мои Гризли. Аз пък до последния ден от състезанието по-джиджано колело от моето не видях. Може би с изключение на това: Изображение Сетих се, че съпругата ми е на 300 километра от мен и взех да засуквам мустак за жени. Отново разочарование. Оказа се, че само в руския тим имало женско присъствие. И тук проработи прословутият ми късмет. Забелязах ги трите девочки да си бъбрят самотно около кебапчетата и кюфтетата. Приближих се, смъкнах шапка, за да се вижда актуалната ми прическа и призовавайки на помощ 30-те часа по английски език и сълзите на учителката ми по руски Чернева (Милен, престани да ми говориш за стомаха на Вапцаров), се приближих. Нацелих, естествено, най-хубавото. Червенокоската. „Джъст уан куесчън, как тебя зовут?” Трите се разкикотиха като истински кокошчици, а гаджето отговаря – „Марина". Усещайки, че езиковата бариера пада с трясък помежду ни, аз панически се напрегнах и със сетни усилия изстрелях остатъка от езиковите си умения – „Марина, я буду кричать фор ю” и победоносно се отдалечих, оставяйки трите девойки в плътната омая на балканския ми чар. Не намерих друга снимка на Марина, затова ще копна горната: Изображение Втора нощ. Все така самотно и студено е в палатката ми, но вече му намерих цаката. Открих, че ако нагъна найлона, мога да локализирам езерцата в двата края, а аз що-годе сух, отвътре поне, си смуча водка. Неделя – спускачите са наред. Да ви обясня нещо. На снимките изобщо не си личи наклона. Това скокче, на заден план виждате и нашата група, в реални условия завършва в нищото. Изображение Скачаш и падаш в пропаст, страхотия! Личното ми мнение, че всеки един от участниците, почти нямаше човек над 25, трябва да бъде причакван долу от линейка и с вой на сирените да бъде закарван в най-близката психиатрична клиника, където да му бъде предоставян тапициран апартамент. Един се заби веднага след скока пред очите ни, свестявайки се, първото за което попита бе добре ли му бил велосипеда. А падането беше, какво да ви кажа – ако бях аз на негово място, сега щяхте да поднасяте китки на лобното ми място. Нормален човек, кажете ми, би ли направил такова нещо? Разбрах и друго. Имали сме звезда в нашия си форум. Един от фотографите отразяващи събитието по едно време се облещи срещу нас, зениците му се разшириха. Викам си – радва ми се на скъсаните маратонки. „Анелия от МТБ, това ти ли си?!!!” Аз пък съм Запа, на кой ли му пука обаче. Нашето момиче свенливо направи реверанс и се представи на всички – „Аз съм Анелия от МТБ”. Народната мъдрост гласеше, че скромността красяла човека. Бая грозноват модератор сме завъдили май. Радостното беше, че разбихме надъханите руснаци. Росен Ковачев, извънземен от планетата на колелата, ги закова с фантастичните 7 минути. Вместо да го изведат с усмирителна риза обаче, беше понесен на ръце от съотборниците си. Луди хора. Обратният път – дълъг и тъмен. Проститутките пак стачкуваха. Няма значение – без това съм с 40 стотинки в джоба.

👤Zappa  🕔2009-04-09
spodelime