100 мили и кусур

100 мили и кусур

(Моята първа1 ултра2)

        Реших и аз да напиша своя разказ за ултрамаратона “100 miles of Istria”, който се провежда за четвърта поредна година в Хърватия, но нека първо хвърля малко светлина, как се стигна до тук.

            За пръв път се заинтересувах от бягане напълно инцидентно, когато  през април 2014 година, счупих колелото си и нямах необходимите финанси, за да го ремонтирам. До този момент смятах хората, които ходят да тичат за хора, които не познават радостта от колоезденето и незнайно, защо си причиняват тази болка. Казвам болка, защото винаги, когато съм се опитал да бягам преди това съм я изпитвал, я в колене, я в ходила, а да не говорим и за цялото това дондуркане.

            Нещата този път вървяха друго ядче – започнах със самосиндикални тренировки, които имаха за цел да ме поддържат във форма и да попречат тя отново да стане кръгла3. Вече тичах от четири месеца и у мен се породи желанието да се явя на съревнование, където  мога да си „сверя часовника“ спрямо останалите бегачи и това бе „Бодлите на розите“ - състезание стартиращо от с.Енина и завършващо на хижа Бузлуджа, под едноименния връх. Именно тук се запалих, класирах се на четвърто място във възрастовата си група и взех, че си повярвах.

            Това състезание бе последвано от много поредни мероприятия от подобен тип и докато се усетя вече бях започнал една плавна трансформация. В един момент си мислех повече за бягане, отколкото, за каквото и да е друго и за това основна заслуга имаха моите приятели от “iRun4. Постепенно в главата ми се зароди идеята за участие на ултрамаратон и кой друг ще бъде той, ако не Витоша 100 ...“Като е гарга,  да е рошава!“ - нека бъде дуатлон, казах си аз.

            И така лятото на 2015 година бе лято на ултрамаратоните. В календара ми намериха  място пет ултрамаратона: Трансилвания 50К; Витоша100; Трявна Ултра; Орехово Ултра и Крали Марко Ултра Трейл – и петте ги завърших успешно, а в главата ми се въртяха мисли относно следващия сезон.

            Вече бях чул за състезанието в Хърватия от Евелина Златанова.

–                    Много е красиво! - каза ми тя.

        Това ми беше достатъчно, за да се запиша. Оставаше само да тренирам. За пореден път се обърнах за помощ към своя приятел Николай Колев от „iRun”, който се нае с изготвянето на тренировъчната ми програма за сезон 2016. А календара вече даваше „заето“, изпълнен със състезания, като започнем от април и завършим през ...ами, ако не завършим?

            Добре де, нека да прескочим тренировките, мъките, тревогите, размишленията и всичко що съпътства приготовленията на едно подобно начинание. Ако се иска да се обоснова с две думи ще кажа: „Старах се!“ ...,а достатъчно ли бе, можех ли по-добре, дадох ли най-доброто от себе си?

            ...

            На 11 април вечерта пристигнах в София, отседнах в Криси5, а на 13 април в сряда имах уговорка да пътувам с Пирин Галов, Анета Ралчева и Ники Николов за Хърватия. Пътуването ни отне около 13 часа, преминахме през териториите на Сърбия, Хърватия, Словения ......и пак Хърватия :), докато стигнем до Умаг, където се намираше  финала на маратона. Тук беше разположена и щаб-квартирата ни. Имахме време за кратка обиколка на градчето, точно преди да се мръкне, след което се прибрахме, настанихме се по стаите и се отдадохме на заслужена почивка.

            На следващия ден отидохме до град Пула, който се намираше на 90 км южно от Умаг, там ни чакаше Пламен Цукев – човекът, който не спря да говори през цялото време6. Набързо обиколихме местните забалежителности – амфитеатъра, запазен в много добро състояние и наричан още „Малкия брат на Колизеума“ и „Триумфалната арка на Сириус7“.

Амфитеатъра

            Следващата ни спирка бе град Пореч, където се разтъпкахме за малко; щрак, щрак по някоя снимка за спомен и потеглихме обратно към Умаг.

 


         Привечер пристигна и останалата част от нашата група – сем.Leikeb, Бойко Стоянов, Иван Нейков и Десислава Цветанова. Набързо отидохме до финала, за да вземем стартовите си пакети, които включваха състезателни номера, тениски и разни други подаръци от организаторите. Последваха няколко снимки, след което се отправихме към „дома“, следващия ден щеше да бъде тежък...

 

                                         17.04.2016

            Течеше трескава подготовка, подготовка и проверка на екипировката, която ще използваме по време на състезанието. Проверих няколко пъти дали не съм забравил нещо... постоянно ме мъчеше една такава тревога, а и заради съня който имах седмица преди това8. Всичко си бе на мястото, но тревогата не спираше да ме съпътства. И какво от това? Да бъде Божията воля!...

            По план отпътувахме от Умаг с автобуси и около 15:30 вече бяхме пристигнали в Лабин, където се намираше старта на нашето състезание, той щеше да бъде даден в 16:00 хърватско време. Последва предстартова треска, търсене на тоалетни, правене на снимки, ядене и...

            Старт!!!

            Движех се по план, нямах намерение да се юрвам напред въпреки, че започнахме с надолнище, имах нужда крачетата ми да загреят, да вляза в ритъм, да бягам за удоволствие. Първоначално започнахме със съвсем леко изкачване, което прерасна в стремглаво спускане и от 340 метра над морското равнище слязохме на 0 метра, така де, бягахме в близост до кея.

            След първите пет километра вече се чувствах в свои води, последва леко изкачване където намалих темпото и започнах да вървя бързо, а слънцето си печеше, беше прекрасно. Помня съвета на Тодор Ангелов9, та си бягах за кеф.

            Последваха леки изкачвания, спускания, откри се прекрасна гледка към планината, която по-късно щяхме да изкачваме. От сега личеше, че терена няма да бъде от равните, стърчаха камъни, а миг невнимание щеше да означава „целувка“ с Майката Земя. :) Добре де, бягахме си с Жиката10, темпото ми харесваше и не чувствах умора. Последва спускане по широк чакълест път, което продължи около два километра и стръмно изкачване до първия пункт, той се намираше на 17 километра от старта. Това се случи точно в 18:00 хърватско време, засякох го защото при пристигането ни в градчето ни извести камбанен звън. Последва бързо презареждане на „мунициите“ - вода; хапнах банан, парче портокал и парче лимон, не желаех да се бавя повече, идеята беше да се движа с Жиката, защото темпото му ми допадаше, а исках да се възползвам максимално от слънцето преди да залезе.

            Последва ни изкачване и слизане, след което отново изкачване. Тук обаче забелязах проблем. Спътникът ми започна да дърпа напред, а аз изостанах и не след дълго го изгубих от поглед. Настигнаха ме двама хървати, които не се държаха особено спортсменски, когато ме задминаваха в тона им се четеше едно, такова пренебрежение, единият изкоментира нещо по това, че съм българин и добави „Господ е българин“, не му отвърнах... мислено не беше така :).

            Продължавах да вървя и вече започвах да усещам, че нещо не е наред. На едно място, където имаше разклон за малко да хвана грешната посока, въпреки маркировката... губех ориентация. Вървях по пътека тип „single track”, която се движеше на принципа на серпентина, походката ми ставаше все по тежка и усетих, как зад мен се образува колона. Чудих се, какво да правя в този момент, но нямах друг избор освен да отстъпя в страни. На един завой видях място където мога да седна и така и направих. Стоях на един камък, извадих комплекта за първа помош и започнах да се чудя, какво да предприема. Изпих едно пакетче със соли, които обикновено се използват от хора страдащи от обезводняване. Картината пред очите ми бе размътена, хората ме подминаваха и питаха „Are you OK”, на което не знаех, как да отговоря...

            Погледнах часовника си, бях на 25 километър от старта, а следващия подкрепителен пункт бе на 32 километър, имах 7 километра, за да го достигна. Докато стоя на камъка ме настигна Бойко Стоянов, даде да пия от неговата вода и се опита да ме мотивира, защото му споделих, че през главата ми минават мисли да се откажа. Накара ме да повървя с него, но тялото не ме слушаше, а картината пред очите ми бе размазана, все едно да ми падне кръвното... ама бях по баир, опитах да вдигна пулс – нищо...

            Отново легнах в тревата и отпратих Бойко, но запомних думите му, каза ми, че сега може да ми е лошо, а след малко да бягам. Имаше ли шанс да се получи подобно нещо? Чудих се, какво да предприема и реших да експериментирам. Изядох всичкото какао на зърна11, което носех със себе си (15 зърна); изядох и сушения джинджифил, но продължих да се търкалям по земята, съзнанието работеше, а тялото – не. Покрай мен преминаваха хора и продължаваха да ме питат дали съм добре, явно съм бил жалка картинка... Имах болки в корема, направо ме смазваше. По едно време дойде един човек, който ми даде бутилката си с вода и каза „Drink”... Бях много благодарен за това, заприлича ми на италианец... Що пък точно италианец? Стоях сигурно половин час легнал и мислех, мислех си да се откажа, но и друга мисъл проникна в съзнанието ми – да стигна до следващия пункт и ако не мога повече чак тогава да спра. Сетих се за Анета Ралчева и приключението и в Ла Варедо, за което тя ми бе разказала предния ден. Благодаря ти Анета! Бойко също ме бе надъхал, сетих се дори за Юрек..., та той никога не се е отказвал, а за 91 псалм от Библията споменах ли? Той също бе с мен... нямаше начин да се откажа точно в този момент, станах и продължих да вървя около 200 метра...

            Срещу себе си видях кола на хърватската планинска спасителна служба, раздаваха вода, кафе и Кока-Кола12. Отидох при тях и ги помолих да ми съдействат, направиха ми кафе, заредиха бутилката ми с вода и разбира се ударих една чаша с Кола. Усетих, че проблемите ми в известна степен са отшумели, но все още не знаех, какви ще бъдат последиците.

            Най-важното в момента бе, че се движех и то с доста добра скорост спрямо задаващия се баир. Пуснах си музика, започнах да настигам хората, които вече ме бяха подминали докато лежах в тревата, а те на свой ред ми се радваха. Ускорих темпото, подскачах по камъните, не използвах челник и... се забавлявах.

            Успях да достигна пункта на 32 километър и за свое огромно учудване установих, че нищо не ми се яде. Назорих се да хапна парче портокал, лимон и банан... странно. Продължих да тичам в нощта, а тя бе толкова приветлива и прохладна. Налагаше се да измина някакви си единадесет километра до следващия подкрепителен пункт, бях решил там да хапна нормална храна, носих си фалафели, кюфтета от коприва с овесени ядки и яйце – истинско блаженство...

            Навсякъде бе тъмно, а на мен ми предстоеше изкачването на най-високата точка от нашия маршрут. Успях да настигна голяма група състезатели точно в подножието на планината, а някъде над нас, подобно на светулки мъждукаха светлинките на други, по-бързи участници. Започнах изкачване, което не бе трудно, откри се панорамна гледка към залива на Rijeka, беше толкова красиво: „Ех, романтика“...  чак коремчето ми се подтисна и ме накара да бягам в близките храсти :)

            Няма значение, стореното сторено, вече бързах нагоре, понеже кратката пауза, през която си „почивах“ доведе до изстиване на тялото ми и невероятно треперене. Много скоро стигнах до върха, а от там като се започна едно спускане... Най-якото нещо в живота, или поне през тази вечер :). Спусканията бяха остри, имаха камънак, корени, дървета и ако не внимаваш преспокойно може да се спреш в някое борче. Радвам се, че не взех щеки, защото със сигурност щяха да ми пречат при спусканията, особено при разминаването с другите участници.

           Достигнах Poklon, 43.1км от старта. Бързах да изкарам храната, която носих, опитах се да ям и... Ужас! Не можех да дъвча, беше отвратително, а с такова желание бягах надолу, само и само да ям нормална храна, а не банан, портокал и лимон – отново.., а споменах ли за Кока-Колата, а кафето... И какво се оказа, че не мога да кусам нищо друго освен тях, нямах слюнка, пиех „Шуслерови соли“ и се надявах да стигна до следващия пункт, където да повторя.

            Чак толкова не смятах, че ще успея да се демотивирам заради яденето. Щях ли да успея да изкарам до края? Реших да не мисля за това, а да карам, както ме посъветва Пирин Галов – да играя пункт за пункт.

            Следвах коларски пътеки, а хората вече ме познаваха по музиката, която дрънчеше. Започнахме да играем една игра. Когато стигнех на пункт бях безкрайно изтощен, хапвах обичайното, хората които бях изпреварил ме настигаха, тръгваха по-рано от мен и отново ми се налагаше да ги догонвам. Това се повтори и при следващия подкрепителен пункт... има ли смисъл да споменавам бананчето, портокала и лимона?

            Вървях в тъмното, пред мен, някъде в далечината се виждаше челник на друг състезател, а флагчетата с които бе маркирано трасето криволичеха сред гората. На места ми се привиждаха очички на зверчета, но всъщност бяха същите тези флагове, докато изведнъж не го съзрях с периферното си зрение. Стоеше в дясно от мен и ми се хилеше, с тази пъстра усмивка и огромни очи. Получих първата си псевдохалюцинация – видях котарака от „Алиса в страната на чудесата“, който всъщност бе малко храстче с усукана като дъга маркираща лента в „бяло-червено“. Последва още една халюцинация, но този път видях културист – едно борче, нацепено като Мистър Олимпия... направо ми настръхна козината по гърба.

            Около 04:30 пристигнах в TRSTENIK, който се намираше на 75 километра от старта. Пункта представляваше нещо като голяма палатка, под която се бяха поместили доброволците и няколко състезатели, които бяха завити с одеяла и си почиваха спейки. Спрях, за да презаредя и докато стоя на пейката получих ужасна болка в корема, присви ме и изхвърчах към тоалетната. До момента не се бях бавил толкова много в кенеф, първоначално всичко беше наред, но след около 15 минутен престой задника ми взе да църка като на птиче и усетих, че нещо не е наред – изгубих 30 минути в тоалетната, накрая бърсах кръв... :(

            Преди да тръгна от този пункт ме настигна човека, който ми бе помогнал с водата, в началото, зарадва се, че ме вижда, както и аз се зарадвах на него. Реших, че ако ми се отдаде възможност да помогна на някого ще го сторя, както той помогна на мен.

            Продължих пътя си към последното изкачване в планината, където двама доброволци записаха номера ми и започна спускането към BUZET – средата на трасето. Достигнах го на развиделяване, около 06:00.

            Пункта представляваше спортна зала в центъра на града. Вътре бяха вкарали масички и пейки, на които състезателите можеха да седнат, за да похапнат и отпочинат. В последствие разбрах, че там е имало душове и тем подобни глезотии... бира НЕ :). Разтоварих част от екипировката, която носих през нощта, заредих часовника и единия челник.

            Около 06:40 се отправих навън, защото започваше да се съмва, а желанието ми беше да се движа колкото може по-дълго по хладното. Всичко вървеше добре и след 12 километра успях да достигна най-малкия град в света – HUM, с популация от цели 17 души! Добре, че нямат цигани :). Това като цяло бе и най-бедния пункт на който спирах, но аз нали си ям едно и също от началото и вече ми е все едно, ама имаше ракийка... цапнах една капачка :).

            Следващите 17 километра бяха най-отвратителните. Слънчо започна да пече зверски, усещах как пръстите на левия ми крак са се подбили от спусканията, започва да ми намалява водата. Усетих умората, така както ми я бе обяснил Пламен Цукев, само че той бе казал че това се случва след 120 километра,  а при мен се появи доста по-рано. И тук надпреварата не спираше, надпреварвахме се с един сърбин с щеки и един поляк с протрит задник, на който услужих с вазелин :) :) :) . После, както се бавеше поляка му с поляк си хукна и айде изтървах го. Започнаха да ме налазват доста апетитните мисли за почивка под сянката на някое дърво, само че нямаше дървета, движех се в полето. Започна леко изкачване и ето го на поляка отново пред мен, вече вървяхме заедно и настигнахме едно гадже, с шортички. Попитах я дали е мираж, но явно не загря шегата или пък бе прекалено загряла.

            ...

            Поляка отново отпраши напред, а аз лазих по баира и когато го изкачих, най-накрая го видях – пункта, намираше се на язовирната стена, оставаше ми километър да го достигна, край там съм, спасение... да бягаме!

            118.5 километра от старта, името на пункта е BUTONIGA. Една приветлива дама с къса коса и огромна усмивка ме посрещна, питайки ме имам ли от нещо нужда. Тогава го видях – бегач, отказал се, стоеше на столче, от тези рибарските и пиеше... бира. Ето, това искам, а жената започна да се смее, но втора покана не чакаше, дори ми предложи да избирам между топла и студена биричка. Бях очарован! Изпих половината на един дъх и почти мигновено усетих как започва да ме хваща, последва лека еуфориа и... ми изпих и останалата бира, почувствах се невероятно и най-важното ГЛАДЕН. Отидох до масата с яденетата и започнах да се тъпча с две ръце... вече света не беше портокалов, имаше чипс, шоколад, крекери, сладка баница и... абе такова ядене. Жената се смееше с глас :)! И аз се разсмях, но ми хвърчеше чипс и други неща от устата. Казах и че това е най-добрия подкрепителен пункт през който минавам, а тя като чу това пак започна да се смее и да ми благодари.

            Сбогувах се и си продължих по пътя. Слънцето бе започнало да пече по-силно, но някак си не ми пукаше, чувствах се сит и изпълнен с енергия. Тук започнах да срещам и хората от другите паралелни състезания, които вървяха с нашето. В тази така наречена от нас „равна“ част пунктовете бяха разположени по възвишенията. Тоест, ако видиш пред себе си градче намиращо се на баир, каквито бяха повечето в тази част на полуострова, значи пункта е там.

            Така достигнах и до MOTOVUN, който се намираше на 11,4 километра от предния пункт, тези километри така и не ги усетих. Отидох до пункта, записаха ме и се грабнах да търся моя допинг, какво да направя като не исках да помириша повече кока-кола?

            Последваха още 8.7 километра и градче, което ме посрещна с отворено ресторантче, а какво да правя като ми е слаб ангела :)? Както и да е, възползвах се и от възможността да „осветя“ тоалетната им, след което си поех по пътя. Тук, на пункта в OPRTALJ, масите бяха препълнени и нямаше, как да не се поглезя по-дълго време, така или иначе вече бях изостанал от план-графика. Събух се, оставих краката да поизветреят, защото все пак се бяха запарили от всичкото това тичане/ вървене. Видях сплескани нокътчета, едното ме болеше особено приятно :). Нали не смятате, че съм мазохист – тях ги има само по филмите с камшици и тем подобни красоти :)!

            ...SKA,SKA,SKA...

            Момичетата ги бях срещнал малко по-рано, малко след МОТОВУН, но се разминавахме, те ми се усмихваха, а аз ги пръсках с вода... разберете, тези SALOMON бутилки са прекрасни, особено, когато искаш да се закачаш с някого по време на ултра, когато всички са втасали и изморени :)...

            Ивана и Бранка вървяха по пътеката, следваше надолнище, преди отново да поемем нагоре. Интересно ми беше, колко километра са изминали, видях номерата им – бяха на 110 километровата дистанция.

            Опитвах се да си говоря на различни теми, първо с Бранка, а след това и с Ивана. Странно, надявах се, че не им досаждам, срещнах две прекрасни дами, бях запленен от тях. Сега, когато пиша за това се замислям, как ли ще го възприеме човек, който чете разказа ми... замислям се... и въобще не ме интересува!!!

            Ти не си бил на мое място. Знаеш ли, че в един момент се чудих, какво правя тук? Знаеш ли, че последните шест месеца съм тренирал за това? Знаеш ли, че нищо не знаеш... и аз не знаех нищо, докато не се захванах с това...

            Момичетата се движеха бавно, попитах Ивана, защо е с такава раница на гърба, понеже я видях, как куца. Стана ми виновно, не можех да го търпя това нещо, движех се като „освободител“ покрай нея, бях пил биричка и се чувствах жив, след всичките тези километри, през които бях ял портокали, лимони и банан. А, тя ми отговори, че е за пръв път на ултра, взела си всичко необходимо: яке, ръкавички, шапка, водичка и там знайни и незнайни нещица... Освен всичко това, нашата имала проблем с ахилеса. През цялото време докато вървеше я наблюдавах, как се бе прегърбила, куцаше... абе как да не ти стане жал?

            Това бе момента... казах и „Сваляй чантата!“, след което тя ми обясни нещо за „Ала-бала Justice”  и там, който, каквото си вземел да си носи, но теорията и не издържа... :) зарадвах се!

            Пътуването бе прекрасно, споделяхме, какви ли не истории, вървях, спах... пих кафе-Турско, уста в уста с пакетчето..., а тя вървеше след мен... Чантата и е безценна. Мога да кажа, че това бе най-красивата част от състезанието ми, благодаря на гръка, който ми даде вода, благодаря, че срещнах ИВАНА МАТИЧ и успях да и помогна с каквото мога!

             Сега, когато го пиша това ми текат едни такива сълзи,  от умиление,  от това което ми се случи, и пак ще го направя...

                                                                        СТРУВАШЕ СИ !!!!

 


           

           

           



Започнах да бягам ултрамаратони през 2015 година, но за пръв път се сблъсквах с дистанция от 100мили

Състезание по бягане над класическите 42,195м

През предната 2013 година тежах 103кг., а година след това бях намалил теглото си с цели 18 килограма

Неправителствена организация занимаваща се с организиране на спортни мероприятия

Любов

Пламене, моля да ме извиниш, разбирам , какво е да не си срещал приятели от толкова дълго време и имаш нужда да кажеш всичко, което ти се е насъбрало :)

За съжаление снимките ми с Триумфалната арка на Сириус останаха на камерата, която по-късно изгубих

Сънувах, че се смрачаваше, бягах, нямаше храна по пунктовете и по едно време снежна буря, а споменах ли, че бях забравил и светлината си...

Шампион на България по МТБ, та той ми каза следното: „Прави всичко за удоволствие, без да се назорваш“

10 Състезател от Република Македония

11 Няма да ви кажа, какво дъвкане падна с пресъхналата уста

12 Един от основните спонсори на състезанието. Имаше на всеки пункт.

Снимки от Калоян Чанев & 3sporta.com

👤Калоян Чанев  🕔2016-04-26
spodelime