Промяна в плановете

Промяна на плановете

Под това мото премина последното ми пътуване и състезание в Румъния. След дълги часове път (поради това, че преминавахме през много населени места около Букурещ и съответно имаше много ограничения на скоростта), пристигнахме в хотела. Видяхме, че това е най-хубавият хотел в региона, но за наша изненада се оказа, че съм направила резервацията за 21 юни, вместо за 20-и. Много много тъпо от моя страна! И нямаше места в хотела. Рецепционистът в Casa Cu Tei беше много мил и се обади по телефона и ни намери друго място за спане. Така че сменихме хотела и бяхме много топло посрещнати от новите ни домакини в Хотел Каприз. Благодаря ви, хора!

Следващият ни план беше да си починем малко след пътуването и после да видим финалното спускане на дългото трасе. Е, само няколко минути по-късно, небето стана тъмно синьо и задуха силен вятър. Със сигурност идваше буря. Не сгреших: съвсем скоро се изсипа проливен дъжд, който продължи повече от час. Променихме плановете от разучаване на трасето към лежане в леглото.  След като дъждът спря се разходихме малко из Сарата Ментеору: хубаво курортно селище около малка планинка, където местният клуб XC Riders беше организирал състезание с два варианта: дълго и късо трасе.  Българският отбор бяхме 3 души: Галин и аз се бяхме записали на дългото трасе: 65 км с 1800 м качване, а нашата млада съотборничка: на късото трасе – 30 км с 800 м денивелация.  Притеснявахме се заради времето, тъй като много дъжд предната вечер означава много кал на следващия ден. А много кал значи щети по велосипедите, трудно трасе и много неприятно чистене на цялата екипировка. Но ние сме свикнали на трудни условия, така че никой не говореше за отказване заради времето. Шуменци от Илчов баир сме корави!

Наистина много се изненадахме от началото на трасето, защото по време на разходката си видяхме, че това е много дълго и стръмно асфалтово качване. asphalt

Всеки си изчисляваше проценти, наклони, скорости и стратегии.  Но все пак се наслаждавахме и на гледките, които се откриваха в края на асфалтовия път.

scenery

Това беше краят на кратката ни раходка и се върнахме в хотела да вечеряме и да си почиваме. Легнахме си рано и на сутринта....

Олеле, трябва да бързам! Това беше първата ми мисъл сутринта, но не защото се бях успала за старта, а защото трябваше да бързам към тоалетната. Имах стомашни проблеми. Колко жалко! Положих време и усилия в подготовка, пътуване, обмисляне и мечти за това състезание, а сега стомахът ми е разстроен. Нямах термометър, но усещах горещи вълни и съотборничката ми Ирена потвърди, че съм гореща и имам температура. Tова още повече ме вкисна. Взех парацетамол и знаех, че ще помогне за температурата, но за разстройството нямах никакви лекарства. Спомних си за съотборника ми дуатлонист Чанев как ми разказваше, че на последното ни състезание Витоша 100 е трябвало да отбива встрани в храстите по спешност. Мислех си за нещо такова.

Чувствах, че трябва да пазя всичката си енергия и имах време да полежа в леглото докато хапчето подейства и симптомите отшумят. Преди това си бях приготвила магнезий против крампи в бидона, но след кратка справка в нета се оказа, че магнезий се пие за прочистване на червата и при запек, така че ... промяна в плана: магнезият беше изхвърлен.

Но скоро щастливото време в леглото свърши и трябваше да отида до старта за номерата. Хотелът ни беше съвсем близо до старта и можех да видя как пристигат коли с натоварени велосипеди. Звучеше музика, хората опъваха организаторските палатки и всички други неща, които са типични за състезанията.

Когато отборът ни беше готов и напълно екипиран, отидохме до старта и започнахме да загряваме в студеното утро. Тогава организаторите съобщиха, че са променили трасето за дългия маратон: вместо дългото трасе, трябваше да караме 2 обиколки на късото. Изпитах смесени чувства: след пресмятане се оказа, че изкачването на новия маршрут щеше да бъде малко по-малко от първоначалното и в моето състояние това беше по-добре. Но все пак...не бях там само заради състезанието, а също да покарам в този непознат за мен регион и да се насладя доколкото мога на 65те км. Но организаторското решение си е организаторско решение и не можех да направя нищо.

Приех и тази промяна в плана и се наредих на старта. Огледах се и видях, че две от силните румънски състезателки липсваха от моята решетка: Дойна Титей от Мерида беше решила да кара късото трасе, а Ирина Димитру от Байк Експерт въобще не се появи. Това означаваше нова промяна в плана ми: за да победя, не се налагаше да карам с максимални усилия. Това не беше чак толкова зле, защото се опасявах, че стомахът и тялото ми могат да се влошат. Имах подобен случай преди няколко години и така и не завърших състезанието тогава.

И така, тръгнахме да изкачваме първият дълъг и стръмен асфалтов път. Бях първата жена и от двете трасета, а в края на изкачването се обърнах. Не видях никой от конкуренките ми и от сега можех да се наслаждавам на карането ми без да напъвам твърде много. Започнах леки разговори с някои от момчетата, усмихвах се на контролните пунктове, забавлявах се на трасето. Имах време да пия и ям, но изпитвах повече жажда отколкото глад. Чувствах се дехидратирана заради стомашните проблеми, така че изотоничната напитка (благодаря ви, 4fitness) ми спаси живота и се почувствах по-добре. Разбира се, карах с темпо, все пак бях на състезание. От последните ми карания обаче постоянно имам параноя, че гумата ми е спукана. Особено като преминахме през една кал и тя се залепи по гумите, това създаде клатещо движение, което приличаше на чувството от спукана гума. Устоях на желанието да сляза и да проверя налягането в гумата и продължих да карам. Очевидно, чувството ми се е оказало грешно, но все пак продължих внимателно да спускам по каменистите пътища. Трасето, което XC Riders бяха избрали, беше много хубаво: движехме се много гладко с километри виещ се сингъл трак в горските участъци. Трасето беше много бързо така че приключих първата си обиколка за час и 25 минути, а дори не бях изморена. Започнах втората обиколка, но вместо по същия асфалт, организаторите ме насочиха към друг асфалтов път, който беше по-дълъг, но по-малко стръмен. Чудех се дали организаторите са направили друга промяна в плана и дали все пак не са решили да пуснат дългото трасе, но всичко това щях да разбера след изкачването. Ако завиехме надясно, значи отивахме към късото трасе отново. Ако завоят беше наляво, значи организаторите са решили да пуснат дългото трасе. Оказа се първото ми предположение: завой надясно и нова обиколка на малкото. Правих същото: карах с темпо, усмихвах се на контролите, малко приказки с другите и финиширах първа в категорията си.

 

Съотборничката ми Ирена стана 4та в нейната категория, което е много добър резултат за крехката й възраст, а съотборникът ми Галин финишира 8и в неговата категория. Той е много силен, но е нужно да направи някои промени по велосипеда си, за да придобие по-голяма стабилност на спусканията. Останахме доволни от състезанието, защото не ни валя, организацията беше много добра, никой не падна и всички финиширахме живи и здрави. Беше време да се прибираме в България. 

 

👤Анелия Карагьозян  🕔2015-06-22
spodelime