Стеврек

Колоездачите в Шумен си имаме скайп чат. Само 3 реда в събота от Ники от Търговище са достатъчни да знам къде ще прекарам неделята си. Цитат (правописът автентичен):

Цитат:
ВНИМАНИЕ важно СаОБЩЕНИЕ ВОЖДА обмисля за утре поход до римският мост с .СТЕВРЕК ОБАЧЕ пеш щото е НЕПРОХОДИМО може да направим една банда и да ги дразним-ПАРАЛЕЛНО ще се минава през с.Мечово -Богомолско по последни данни има екопътека.

Хм, редовете са 6, но аз съм навита като свинска опашка, вече се виждам как съм натоварила Николинка на влака и пътувам към Търговище. Има още няколко реда по върпоса и те включват елементи „носи си фарче”, „не знаем къде отиваме”, „gps-a няма карта”, „не се знае до колко часа ще продължи мероприятието”...Не че не съм го преживявала, но замръкване в непозната планина при минусови температури вече би било твърде много. Не ме лови сън, тревожно ми е. Ставам и ровя из нета информация за селата Мечово и Богомолци. Откривам реклами на къща за гости, а там пише, че екопътека в действителност съществува между с. Богомолци и римския мост на Стеврек. Да, обаче защо е само 11 км... Хм, не знам какво ще ми предложи неделния ден и лягам, но сънят ми не е спокоен. За някои ставане в неделя в 6 часа от алармата звучи ненормално, аз обаче се кукнах още в 5:30 без аларма, за да не изпусна влака. Бързо кафе, обличане, приготвяне на хиляди неща: фарче, яке, дебели ръкавици, тънки ръкавици, пулсомери, води, медове, витамини, резервна гума, помпа, щангички за отлепяне на външна гума, шалче за глава, пари, фотоапарат, телефон, салфетки, мокри кърпички, абе казах ли че това толкова възвишено хоби е увенчано с толкова прозаична подготовка, но няма как. И разбира се: подготовка на ХРАНА. Чудих се какво да взема и заредих 3 сварени яйца, 2 картофа, половин тиквеник и парче баница. Закусих. Ще кажете какво пък й е толкова важно на храната. Ами това е все едно да тръгнете за Варна и да не заредите бензин. Бързо стигам до гарата, взимам си двупосочен билет за Търговище, а продавачката ме предупреждава: „трябва да се върнете днес, за да важи”. „Разбира се”, толкова съм уверена аз в отговора си, но някакво тънко гласче отвътре се обажда: „Дааа, хубаво е да си вярваш, ама знае ли се...” Както и да е, за сумата от 4,50 ти предлагат пътуване в топъл влак до Търговище и обратно. Ехее, мога всеки ден да си пътувам така. За колелото: още 2 лв. в посока. На гарата някакви чичковци ме заговарят за спирачките ми, обясняват ми, че имало някакъв закон, който не ми разрешавал да карам колело в гората, снощи чули по телевизията. Е, по черни пътища може – отговарям почти толкова уверено, както и на продавачката на билети. В настроение съм, снощните ми терзания почти са се изпарили и заради това приветливо отговарям на чичовците. Кондукторката от края на влака ми обяснява, че отпред има багажно отделение и аз с охота смъквам колелото от вагона и го подкарвам към предната част на влака. Това означава, че колелото ще си почива кротичко на земята на багажното и няма да подскачам на всяка гара да го гледам дали не е паднало или някой не го е отнесъл. Отпред ми помагат да си кача колелото. Хм, същите чичовци, които ме заговориха на гарата. Сега виждам, че носят и костюми. Оказват се машиниста на влака и още един служител, началник влак, нека да го наречем. Сядам и началник влак сяда в съседство. След като приключва с работата си, отново се заговаряме за Шуменското плато, за Мадарското плато, за екопътеката към Кирека и за пътя от Кюлевча към платото....Той е от Мадара, хм, че ние вчера бяхме там. По едно време казва: „Ти хубаво караш колело, ама ела да видиш как се кара влак”. Ехееее, че не знаех нищо за карането на колело днешния ден, но и за карането на влак също нищо не знаех. Поканиха ме в кабинката на машиниста, освободиха ми мястото на помощника. Очите ми блеснаха, не мога да свия усмивката си. Да се возиш отпред на кола е хубаво. Но да се возиш отпред на влак: още по-хубаво. Релсите минават под влака. Разговаряме с чичовците на двете вече познати теми: те ме разпитват за колоезденето, с какви дрехи караме зимата, ходим ли до Варна, може ли да ти видим обувките отдолу, че педалите ти изглеждат странно. Аз разпитвам за разните контролни уреди, как се отоплява влака, спира ли влака ако има големи снежни навявания, къде се учи за жепеец. Споменават, че в момента влакът не върви, защото е на баир. Какъв баир бе!? Аз виждам едни равни релси, елате да видите ние по какви баири караме! Много интересни неща научих, предполагам и на тях им е било също толкова интересно да питат за другата страна на живота и хобито колоездене. Така неусетно минават минутите до Търговище и се приготвям за слизане. Там ме чакат Брадърите (известни още като Пилчоците или Келешите, а най-добре Данчо и Ники). Набързо се натоварваме на червената гордост на Данчо: Ситроен BX16tri и потегляме в посока Омуртаг, после Антоново, а после и селата Мечово и Богомолско, откъдето според Гугъл започва екопътеката. Разговорът върви леко, возим се и се хилим на наши си колоездачни шеги. Очаква се на екопътеката да има и пешеходци: търговищкия Вожд + компания. Това от една страна ме успокоява, там има хора военни, географи, стари туристи и ако се загубим, ще се загубим всички. Тъкмо да разтоварим колелетата и туристите пристигат. Разделят си кафе от термос, пушат цигари. Щракам малко снимки, както и табелата на екопътеката. Голяма табела, очаквам да е маркирана пътеката по същия проект. Да, ама не. Няма ни една маркировка през целия маршрут. Още в началото на селото почнахме да се колебаем, да правим тигели и да се чудим накъде. Туристите ни насочват. Тръгваме най-сетне по екопътеката. Направо съм забравила какво е да караш на черно. Няколко метра на малък венец отпред и най-голям отзад и пулсът ми е на 150. Брей, не върви това колело. Хубавото е, че почвата е замръзнала, няма все още кал, но към обяд може и да стане. Но отсега ли да го мислим...Тук-там има сняг дори. Стигаме до същинската част на екопътеката, която е една тъъъънка пътечка, която е много приятна и вие, стига в лявата страна да няма доста дълбока пропаст. Добреее, припомням си всички четени съвети за каране в коловози и тънки участъци: гледай само там, където искаш колелото ти да отиде. Не поглеждай встрани, защото ще се озовеш там. Никак не ми се иска да се озова в пропастта и заради това съм като кон с капаци, гледам си пътечката и си карам внимателно. Точно предната нощ бях чела за vert riding, бях гледала ненормални клипчета как колоездачи карат супер технично по невероятни скали (вижте и вие

http://vimeo.com/15929380

) и вече се виждах vert rider и аз. Чудех се по скалата на техничност и опасност в коя част сме ние, защото според

http://www.gravitamin.com

“използват два параметъра за да характеризират трудността на пътеките – официална за Германия „С-скала“ за техническата трудност – от s0 до s5 и неофициалната „Г-скала“ за „опасността“ – от g0 до g5 като g5 означава възможност за смърт при падане!” Със сигурност пътечката е някъде в началото на скалата, но все пак си беше тръпка за мен. Тънката пътечка свърши, за да ни отведе към едно много красиво място на Стара река. Там има построени беседки, реката е доста широка, има камъни за плаж и мост, по който не можем да мине, защото е разрушен. Ами сега накъде? Тръгваме да дирим пътека покрай реката, но там са само храсталаци и пешаците едва се провират, та ние ли. Освен това картата сочи едни кафяви тънки черти, а това означава остри скали, които едва ли ще са проходими, камо ли с колелета. Правим набързо съвещание и колоездачите решаваме да се отцепим от пешаците и да тръгнем по един стръмен път нагоре, който преди малко забелязахме. Тръгваме да катерим. Пак 1-1, пак скоростта ни пада на 4 км/ч. Нищо, за никъде не бързаме. Аз се радвам на новото усещане да дърпам с автоматите, защото когато караш на възможно най-ниска предавка, понякога се появяват още по-големи препятствия освен стръмния баир, като например камък върху стръмния баир и без автомати няма да имам достатъчно въздух и сила да ги мина. Но така си карам бавно и си дърпам, въобще песен. Още миналия път бях написала, че когато си помислиш нещо и то вече се случва. Е, този път си мислех колко умела съм станала в катеренето на стръмни баири с автомати и как вече не се разкопчавам от неувереност дали ще мина някое по-трудно място. И тъкмо си го мисля това и вече съм паднала настрани, защото попаднах на много хлъзгава кал и не успях да се откопча навреме. Е, нищо, случва се. Позабърсвам се с мокра кърпичка и продължавам. Скоростта е все същата: 3-4 км/ч, но изведнъж виждам Вожда отпред. Стига бе! Нали тръгнаха през драките, как така вече е пред нас. Движи се направо като финикиец. Толкова е бърз. Мисля си за колоездачите и пешаците. Все още не осъзнавам как така във вас ще имаш велосипед, а ще тръгнеш пеш. Наистина не се сещам за добра причина...Пътят минава покрай разни махали, пълни с изоставени къщи. Прилича ми на Родопите чак. Изглеждат призрачно. Докато чакаме другите, Вождът избързва напред и пита единствения човек, който видяхме по целия път: някакъв овчар за посоката за Римския мост на Стеврек. Обяснява, че трябва да свием наляво. Аз съм радостна, защото наляво е спускане. Тъкмо ще тръгваме и овчарят крещи отдалеч, че още малко трябва да се върнем и тогава да спускаме. Връщаме се, а Ваньо с картата показва пътя и казва, че тук трябва да спускаме. Те се отказват да губят височина и решават да си запалят огън някъде по пътя обратно и после да се връщат. Ние обаче имаме сили, а и онова спускане не е за изпускане. Юрууууш надолу. Супер мега яко спускане, после продължава малко в едно дере и става доста храсталясало. Ммм, не е тук, хайде да се връщаме нагоре и ние да се връщаме по обратния път като туристите. Тръгваме да се връщаме, но малко по-назад още една пътечка пак надолу пак наляво. Дали вече не е нашата? Пак се повтаря всичко: яко спускане, дере и храсти. Почти се доближаваме до предното място, където тръгнахме да се връщаме, без малко да затворим кръга. Иначе имаме gps и знаем къде сме били. Ники казва, че когато покаже трака на приятелите си, те ще коментират „Това ми прилича все едно са се движили идиоти” Искрено се развеселяваме и тръгваме да катерим това, което за втори път спускаме. Е, в крайна сметка Римския мост сме го виждали друг път от друг маршрут, и да не стигнем до него, чудо голямо. Излязохме да покараме, независимо къде. Настигаме туристите, които са наклали огън, наизвади ли са цяла раница с прибори, чинии, салфетки, изпекли са пържоли и препечени филийки. Спират ни от пътя и ни канят. Решаваме да поостанем. Брей че вкусни пържоли. Някъде навътре в съзнанието ми изниква информация за бавното усвояване на мазнините и как не е добре да се приемат преди и след физическо натоварване, а да не говорим по време. На кого му пука, в крайна сметка това не са белтъчини, мазнини и въглехидрати, а това са свински пържоли и препечени филийки! Още повече, че от съботното каране на 70 км в силен насрещен вятър организмът ми е изгорил доста от запасите си и сега иска да си ги наваксва, а това не го прецених добре, когато си приготвях трите яйца и двата картофа. Така че вместо да се правим на скромни и да отказваме щедро предлаганите пържоли, ние се почерпихме. Склонна съм дори да простя диагнозата на Вожда „даскал”, който не спира да говори. Какво не правят 2 парчета сочно свинско с човек...Тъкмо задрямваме след вкусния обяд и се сещам, че мен ме чака път обратно и че последният влак от Търговище заминава в 18:50. Хайде пак на колелетата. Двама от туристите решават за последно да опитат да намерят Римския мост в някакъв път, но аз не мога да рискувам да изтърва влака и после да създавам неудобство на Хари да идва да ме взима с колата от Търговище. Потегляме обратно, но този път стръмното качване е приятно спускане, но калта си остава кал и точно там, където цопнах нагоре, заорах коляно и надолу. Хайде пак лека почиствателна процедура и пак надолу. Брадърите с мекиците ме задминаха, но си напомням да не ги гоня, а да се съобразявам с моите умения и колело. От там насетне спускането минава плавно, но и бързо свършва. Хайде пак в тънката пътечка нагоре и надолу. Пържолите в стомаха доста натежават, но ще се изтърпи, положението не е чак толкова зле, пък и не бързам, остава съвсем малко. Този път пропастта е отдясно и се чудя кога ми беше по-страшно. Дали на идване или на връщане, но не успях да си отговоря на това питане. На 2-3 пъти слизах заради паднали клони, защото знам че са много хлъзгави, когато не са плътно застанали хоризонтално на земята, а стърчат от единия край. Все пак не искам да се озова в дерето. Ехх, че бързо се прибрахме до селото, където оставихме колата. Хем ми се искаше да бяхме покарали повече, хем си мисля като за откриване на „черния” сезон, това е напълно достатъчно и повече щеше да ни измори значително. Карането по черно няма нищо общо с това на асфалта. Как да го сравня...може би карането на асфалт е да плуваш в басейн без вода. Когато те пуснат обаче „на истинско”, откриваш, че имало и друг свят. Всичкото гънене на тялото, всичките ти нервни окончания изпружени с една единствена цел: да се задържиш върху колелото. Усещаш умора на цялото тяло, не само на краката. Умът също е изморен, напрегнат е бил да внимава, да избира линия, да подбере точното движение, точното положение на тялото, точния център на тежестта, точното усилие и правилното разпределение на силите. Натоварваме колелетата и обратно по пътя. Осъзнавам, че имам цял час до влака в Търговище. Я, колко хора се навиха да пием кафенце. Тошко ме оглежда отгоре до долу, за да прецени колко точно кал имам по клина си и в кое заведение да ме завре, за да не се срамува с мен. В крайна сметка в Галерия се събираме на кафе. Аз също си поръчвам кафе и кола и изневерявам на традиционната бира, но все пак ме чака път назад. А снощното безсъние от вълнение в съчетание с умората от карането вече ме бяха приспали в колата и имах нужда от разсънване. Ето пак съм във влака. Честно да си призная, надявах се да са „моите” чичковци от сутринта, но не би. Тези също бяха любезни, питаха дали имам помощ за колелото, но дори не ми разрешиха да седна на първата седалка в пътническото помещение, защото била „за колегата”. Ми да си сяда тогава колегата, аз сядам назад. След едно ниво на играта Worms на телефона ми, сме пристигнали в Шумен. Нагласям апаратурата за нощно виждане: фар, стопче. На якето си имам светлоотразителни ленти. Пристигам си вкъщи. Доволна съм от първото ми пътуване някъде за каране през 2011. Надявам се още такива уикенди да ме чакат. Благодаря на Брадърите за идеята и за осъществяването й, до нови срещи ;)

👤А. Карагьозян  🕔2011-02-13
spodelime