Върбишка планина

Всичко започна с идеята да обиколим близките планини. Първо мислех за Драгоевска планина, но после покрай Борис и Ком-Емине и идеята да покараме с него 1-2 дни, реших че може да стигнем до Върбица и от там да покараме с него по така известния маршрут. Чухме се с Борис в понеделник и той каза, че е слязъл от южната страна по асфалт, беше си набавил нужните неща като накладки и наколенки и няма да можем да се видим на билото. Да, ама вече планирано събитие, трудно се отменя и решихме със zappa да си минем по планирания маршрут сами. Отделих няколко часа на подготовка: снабдяване с карти, четене на туристическа информация, четене на разказите на други хора, минали маршрута, дори гледане на информационно видео клипче, явно правено по някакъв проект. От различни източници получих най-обща информация за терена: кал, липса на добра маркировка, но кой ти се стряска от такива неща. Приготвих си за всеки случай и светлини за късното връщане, което очаквах, както и доста храна за изтощителния ден. Парен каша духа, та взех и безсмислените според zappa кат горни дрехи дълъг панталон и яке и overshoes. С тази долу-горе според мен достатъчна подготовка, тръгнахме рано-рано в мъгливата вторнишка сутрин. Ето ни пред РУМ и потегляме. Изображение Аз кокетнича с новото светлозелено джърси, подарък от секцията МТБ Габрово. Много мъчно се пере след всичката кал, която видя за два дни.  ИзображениеПо пътя има мъгла, която се вдигна и времето вещаеше да е слънчево и хубаво за подобен дълъг преход. Минаваме през Преслав и снимам Преславска и Драгоевски планини. Има красиви гледки. Изображение Изображение Zappa много иска да види преливащия язовир Тича и се отбиваме там. Гледката наистина си струва Изображение Изображение Но ние явно също сме добра гледка, след като всички тези хора от моста Изображение се обръщат да ни гледат. Има рибари, нагазили във водата Изображение
Продължаваме по пътя и стигаме до Върбица, където пием кафенце Изображение Изображение и се туткаме, не подозиращи още дългият ден и още по-дългата нощ. Информираме се за посоката на хижа Върбишки проход (естествено е нагоре) и потегляме. По пътя виждаме бистро Бабой и вече съжаляваме, че сме пили кафе в градчето Върбица, а не сред тази джунгла в планината. Изображение Изображение Нищо, заканваме се, че следващия път обезателно ще пием там и то не кафе. Продължаваме до хижата  Изображение с най-дебелото хъски Изображение с най-идиотската физиономия Изображение и там питаме за маршрута Ком-Емине. Виждаме и табелките. Едната идва от запад: от Котел, а другата сочи изток и е въпросната, която търсим, т.е. тази, която води към Ришки проход. За всеки случай се информираме от човек, който знае околността. Той но обяснява, че трябва да се спуснем пак до минералните бани и до онова зелено бистро и имаме вариант под електрическите стълбове или по асфалт. После от там след мястото, където „спят пазачите” (цитат на човекът от хижата) следва „широк равен път”, много добре маркиран, бързо и лесно ще стигнем Ришки проход за има няма 3-4 часа и ще ни е скучно дори. Съветва ни първо да се разходим на запад, където има няколко километра качване до върха и метеостанцията, после и пещера и си заслужава да се видят тези неща, но пък теренът бил труден. Аз като виден мазохист избирам да посетим първо „трудното”, а после да поемаме към Ришкия проход. Но после пък решавам да си оставя разглеждането на забележителности за оня планиран уикенд с повече хора, спане на хижа Върбишки проход, ядене на къпини и всякакви такива интересни дейности с двата побратимени клуба Илчов баир и Планински орел. И поемаме по „лесния” маршрут. Пътят наистина започва така: лесно и широко качване, много често чешми. Изображение

Изображение . Стигаме до реката и след като вече сме се изкаляли по готиното спускане, решаваме да се поизмием и топим краци във водата Изображение Изображение Сушим се, обуваме се и потегляме, но се оказва, че трябва да прекосим реката. Хайде пак събувай маратонки и чорапи. Изображение Реката е дълбока, течението е силно, но се справяме и потегляме. Минаваме покрай някакви изоставени постройки, вероятно някакви ловни домове преди време Изображение. Следваме маркировката и пак трябва да пресечем реката, след което следва силно изровен път Изображение Решаваме, че не може да е толкова зле пътя и се връщаме на един разклон, който току-що сме подминали и завиваме в дясно. Следва доста качване. Пресичахме реката още около 6-7 пъти и вече не се събувахме, а директно шляпахме по обувки във водата, тъкмо се разхлаждахме в горещия следобяд. Катерихме катерихме, но никъде маркировка. Но как да ти даде сърце да се върнеш, когато си катерил толкова много. Изведнъж стигнахме доста на високо и когато се чудехме какво да правим, пред очите ни пробяга диво прасе, а след него и още 5-6. Нямаше време за обмисляне на стратегия, а инстинктът ми за самосъхранение взе решението вместо нас: надолу с бясна скорост. Изгубени около 15 км в двете посоки, се върнахме на разклона. С огромно разочарование откривам една червена стрелка Изображение на разклона в посоката, в която бяхме тръгнали, а се върнахме първия път. Като преподавател-стратег, винаги съветвам моите обучаеми да оставят решението на задачите от тестовете, което са направили първо и никога да не се разколебават и да поправят след това, защото така стават грешките. Защо не спазих сега този мой съвет. Както и да е, поехме по верният път, който се караше само тук-там, защото беше пълен с ей такива разноцветни ями и коловози, пробити от течащата вода. Изображение Пътят освен труден, е и слънчев и zappa вече бере душа  когато пристигаме на полянка с пейки Изображение , която Таня е описала в една друга тема. Изображение  Предварителната ми подготовка включваше и принтирането на нейния пост и там го чета. Сякаш нещо предчувстваше zappa, когато в предварителен чат ми беше писал, че ще ми чете през нощта принтираните разкази сред воя на чакали докато аз хлипам. Е, почти се получи същата ситуация, само че с принтираните неща се опитахме да палим огън, чакали нямаше, а аз се държах мъжки и не хлипах. Та от този разклон с табелката „вода” Таня и компания са се спуснали в южна България, а ние не искаме да се спускаме там, следователно избираме храсталясалата пътека по маркировката. Тук е и последната снимка Изображение, тъй като нямах желание за пози и снимки в останалата част от „карането”. То хубаво храсталясала пътеката, но не може ли тези храсти да са меки, а не точно с бодли, които ти смъкват кожата заедно с известна част от месото. Маркировката си следва плътно, само и само да ти каже: „да бе, на верния път сте, какво като няма никаква пролука между тези къпини”. Носихме колелетата на гръб, а ние се драхме. Тъкмо стигнахме до края на къпините и се оказа, че пътеката се губи,а  маркировката става много рехава, стара, избледняла и накрая съвсем се изгуби между дърветата. Мъкаааа, трябва да се връщаме пак обратно през къпините и да се спуснем в южна България към с. Манолич и ние. Но в следващия момент в другата посока забелязвам нова маркировка и много радостни тръгваме по нея. Ако бяхме спуснали в южна България, щяхме да си спестим много мъки, но кой да ти знае тогава, имахме план за следване. Тръгваме по новата маркировка, която пак катери катери катери. След цял ден каране, жега, къпини и драки, силите ни напускат, но няма как, трябва да излезем на Ришкия проход преди да се мръкне. Имаме около 3 часа светло. Тръгваме отново и без никакви почивки следваме маркировката, но тя пак се губи, защото тук има сечища и вероятно дърветата с маркировката са били изсечени и решаваме да следваме пътищата, по които има следи от големи машини: трактори и камиони. Калта става доста лепкава и караме само на спусканията, на качванията бутаме, защото сме изтощени и нямаше смисъл да хабим сили буксувайки в калта. Ту катерим, ту спускаме, накрая се оказва, че тези пътища свършват до хранилки на горските, около които са разпилени кочани с изгризана от дивите свине царевица. Хранилките са номерирани. Решаваме да се върнем и да търсим път докато се мръкне, а после евентуално на фар докато имаме сили. Тръгваме пак, но към 22 часа е толкова тъмно и фаровете не помагат така че си търсим по-малко мокро и кално местенце за нощуване. Zappa е по къси панталони и тениска, аз имам дълъг панталон и яке. Но няма как, ще трябва да останем за през нощта, а сутринта да се върнем до въпросната полянка преди къпините, откъдето да се спуснем за южна България. Обаждаме се на семействата, че сме добре и да не се притесняват за нас, но че ще трябва да удължим мероприятието по независещи от нас причини.  Постиламе някакви найлонови торбички под себе си, а zappa се опитва да пали огън. Шумата, клоните и дърветата са много мокри от последния месец дъждове и опитите си остават само опити. Добре че нощта беше топла, нямаше вятър и още по-идеално: не ни валя дъжд. Изкарахме бавна нощ, аз не успях да мигна, ослушвах се за стъпки на онези животни, за които бяха хранилките, но за щастие не се чуваха. Здравият разум ми казваше, че всички нормални диви животни спят през нощта, но пък се сетих, че ловците ходят и през нощта на лов, така че имаше шанс дивите свине да са нощни „птици”. Е, въртях се на неудобното „легло” от найлонова торбичка под краката, раница под гърба и каска за възглавница. Часовете минаваха бавно, аз имам проблем със съня, когато съм на гости или хижа, а какво остава в гората без дори спален чувал. Най-накрая се съмна и тръгнахме да се връщаме обратно. Имаше една предна изпуснала гума, но за сега решихме да спасим положението с припомпване, а смяната да оставим за след участъка с къпините. Тръгнахме обаче осъзнахме, че „връщането” ни е съвсем непознато, но въпреки това води на изток и има въпросната червена стрелка. Решихме да се върнем до „спалнята”. Там обаче друг път нямаше и пак обратно. Маркировката следваше долу-горе редовно, но пак имаше участъци през къпини и коприва. Започнахме да качваме по тесни пътечки и се озовахме по билото, където също се движехме по доста стара и избеляла, но все пак честа маркировка. Не успявахме да се насладим и на спусканията по сингъл траковете, защото пак трябваше да се внимава за маркировката. Изведнъж стигнахме до място, където тя ставаше много рехава, а пътечката беше запусната и с паднали дървета, все едно никога не я е имало. Последва участък, в който мен ме обхвана доста голям спек, защото оставяхме колелетата и тръгвахме да търсим следващото дърво с маркировка, което беше поне на 200 метра разстояние, а не можехме да предположим в коя посока е и така претърсвахме всяко едно дърво в радиус 350 градуса. Освен това се бяхме качили на високо и нямаше вече рекички или локви, от които да си пълним вода, в случай че ни свършеше. Нямах идея колко още път ни остава, както и дали маркировката няма да свърши и да ни остави по средата на нищото. Обадих се на един турист, който познавам да го питам за този участък или той ако познава някой друг, който го е минавал, за някаква информация. Този познат  се обади на друг негов познат, който пък се обадил на трети човек, който бил правил 100 км в района (Оу, шит! Тук имало къде да се направят 100 км!) Та този човек казал, че маркировката била добра и трябвало да се следва. Пътят обаче бил излишно криволичещ и заобиколен. Маркировката ставаше обаче все по-рехава и по-бледа, а си личеше, че човешки крак не е стъпвал скоро. И изведнъж свърши! Тъкмо когато свърши и наоколо открихме един Т-образен кръстопът от черни и кални пътища. Подобни на вчерашните с хранилките и сечищата. Аз съвсем се отчаях, но zappa изглеждаше много обнадежден и каза да следваме източния път. Съгласих се, то нямаше и кой знае какъв друг избор. Покрай него имаше и рекичка и въпреки теорията, че ако вървиш покрай реката ще излезеш в низината, на мен все още това ми се струваше само теория и в следващия момент ще започват качвания спускания качвания и така пак отново и отново. Спускането беше мнооого дълго. На мен ми се плачеше като си помисля, че имам един единствен сандвич в раницата и още неизвестен брой километри или часове, та дори дни в пустота. Zappa обаче беше сигурен, че това е дългото спускане, което чакаме от вчера, което ще ни изведе от тази безлюдна планина (за два дни не видяхме жив човек) към Върбишкия проход. На половината спускане, аз бях готова да се връщам, но хубаво, че понякога слушам какво ми се говори та се доверих на оптимизма на zappa и се спуснахме до края. Пак минавахме реки, пак локви, но вече бяхме толкова мизерни, че не ни пукаше. По пътя видяхме боклук. За пръв път да се зарадвам толкова много на човешката глупост. Имаше боклук, значи наблизо има хора, значи наблизо има селище или цивилизация. Ура! Спасени сме! А и ни се счуха преминаващи коли. И воала! Оказахме се на асфалтов път пред чешма с 4 или 5 силни струи. Попитахме един шофьор къде сме и наистина това се оказа Ришкия проход. Обадих се на съпруга ми да дойде да ни прибере с колата, че настъпваше жега и нямаше да понеса още 50 км. Zappa се израдва на асфалта и настояваше да се прибираме на ход, но в момента в който се качи на колелото и осъзна, че нямаше да е от най-приятните преживявания. Измихме колелетата на чешмата и поехме към разклона за с. Риш, където ни беше уговорката с колата. Така приключи нашият планиран като еднодневен поход във Върбишка планина, превърнал се в двудневен. Докато нощувах си мислех, че няма нищо неестествено да замръкнеш в гората, спомних си писанията на Милко и неговото нощуване в гората при това сам, но все пак въобще не бях спокойна, синът ми беше повръщал следобяда и не успях да мигна ни за минутка. Пак имаше изводи, пак бях доволна от себе си понякога и пак си намирах кусурите в други ситуации. Бях чела разказите на Светлин по маршрута К-Е и как са се изпокарали със своя спътник Зарко, когато са срещали трудности или са имали разногласия. Мога да кажа, че в това отношение нямахме никакви проблеми със zappa, въобще не сме се карали, „сдухвахме” се на смени и се редувахме да си даваме кураж. Той ще знае вече да си носи дълги дрехи винаги, а аз да проверявам разстоянията на маршрутите, които мъдря. Въпреки че разстоянията в планината не значат нищо и едни 30 км могат да станат 2 дни, когато се губиш с още 20 км или когато носиш колелото или тикаш нагоре с 2 км/ч. Като цяло, мисля, че ще забравим негативните неща и ще останат ползите от наученото и хубавите спомени от преживяното.

👤А. Карагьозян  🕔2010-07-15
spodelime