Румъния

Бях се зарекъл да не карам повече с Гаджет, този евреин на форума. Зарекъл се бях и в Румъния да не ходя. Пусти пиянски ентусиазъм, точно в 3 часа след полунощ се озовах на гарата с колелото, а там ме посреща Гаджет, грейнал от щастие, със спален чувал и палатка под ръка. Ще пътуваме до Добрич, а после на ход. - Ето ти палатката. Вече ти отговаряш за нея – казва ми той вместо добро утро. Както знаете аз съм кротък, неконфликтен човек, за което постоянно ми се карат. Завързвам я за рамката на колелото, нагласям и спалния си чувал. След малко идва и влакът. Потегляме към двудневния кошмар Румъния. На гарата в Добрич Гаджет настоява да се снима. Изображение Заема поза насред мъглата, присмива ми се на смотания фотоапарат, самият той няма никакъв. Няма и пари, но както и предния път си е взел дебитната карта. Всъщност не съм я загледал тази карта, може и бутафорна картичка някаква да носи в портфейла, тъй като за толкова време не съм виждал да я използва нито веднъж. За какво му е, нали аз си нося 50 лева, те са общи. Потегляме към селата. Гаджет благоразумно подминава де що има банкомат из града и в прекрасно настроение навлиза в безопасни територии, далеч от всякакви машини, които биха могли да развалят личния му бюджет. 20 километра по-късно ми заявява, че трябва да му услужа с пари. Прави го с настоятелен тон нетърпящ възражение, нали вече му е навик. Опитвам се вяло да опонирам, но политолог в нужда и холеричен изказ като неговия не може да бъде възпрян от глупавите ми доводи. Спираме в с. Захари Стояново, където той ми вдига първият скандал за начина по който разполагам с парите му, моите пари. - Как може да изхарчиш толкова пари за водка? – крещи ми насреща. Аз гузно се опитвам да набутам двете патрончета навътре в раницата, а той се измъква от магазина с препълнена торба ядене, разполага се на пейката и заявява, че половин час ще яде. Яде. Сигурно едно сомалийско селце би могло да бъде спасено с количествата които погълна на тази пейка. Завъртаме педали към Дуранкулак и вече е време оцеляващият Гаджет да започва магариите си. Час по час спира, пие вода, хленчи, наглася си чувала, за което изразходва 8 метра сезал. Нищо не помага. Този път не си носи чадър, няма и кърпа. Естествено не си носи и резервна гума, нито помпа. За какво са му, аз имам. Според Гаджет тръгнеш ли с колело за Румъния, нещата които не трябва да пропускаш са масло против изгаряне и дезодорант. Сигурно пак по Дискавъри са го давали. Маже се, парфюмира се и безспирно хленчи. Търпението ми вече сериозно се разклаща, но аз наистина съм Мека Мария, справям се. 7 часа след Добрич вече сме изминали чудовищните 70 километра и се озоваваме на границата. Тук е време за нови фотосесии, както и нов повод за подигравки спрямо апарата ми. ИзображениеИзображениеИзображение
Границата с Румъния – никога не съм стъпвал на митница, но си представях как нервни митничари ме набутват в някаква тъмна стаичка, събличат ме гол, ровят за наркотици. Вместо това един задрямал тип погледна с отегчение личните ни карти, след което зададе най-безсмисленият въпрос, който съм чувал: - В Румъния ли отивате? Не, запътили сме се за Турция. Да не сме объркали посоките? Аз работя на КПП и ви гарантирам, че е много по-трудно да влезете през мен, отколкото да минете границата с Румъния. В чужбина съм! За първи път, а съм вече на 35. Много е странно – минаваш някаква декоративна оградка и изведнъж всички наглед нормални хора започват да плещят неразбираеми думи. Стряскащо е, но от време на време хвърлям поглед назад – земята на нормално говорещите хора е на един хвърлей зад мен. Не бих посмял да вляза по-далеч от няколко километра навътре, потискащо е някак. Стигаме заветното Вама Веке - курортно селище, най-южното в Румъния. Явно това е курортът на плажуващите кучета. През живота си не съм виждал толкова много събрани на едно място. Бегла представа можете да получите, ако се разходите до кастрационния център в Шумен, но съвсем бегла. Опъваме прехвалената палатка на Гаджет пред любопитните погледи на една глутница кучета, а спътникът ми решава да се разходи. Аз кротко си лоча водка, не ми е до разходки из кучкарници. Поглъщам някаква македонка в компанията на любопитно псе и пия водка.
Изображение
След малко Гаджет пристига наплашен и хленчещ. Някакви зверове го подгонили по главната улица. Следва приятната част – ще харчим 40-те леи в някоя кръчма. Намираме една, поръчваме си бира, бърборим. Гаджет е възмутен от ниската ми обща култура. Твърди, че всяко дете има по-добра представа за историята от мен. Не ми пука, нали има бира. Идва ред за плащане на сметката и нов скандал – непременно трябвало да оставя 2 леи бакшиш. Сериозно възмутен, че не може да ми изтръгне портфейла и да разполага с него, той ми провежда лекция за стиснатите хора. Хрумва ми да възразя с довода за хората пътуващи на чужди разноски. Я се опитайте да спрете влакова композиция, изгубена кауза. Мръква се, а Инспектора ми провежда инструктаж за ползването на палатката Му.
Изображение
Оказва се, че това не е палатка, а нещо сакрално – в нея не се пуши, не се влиза с обувки, пясъкът не трябва да е повече от две-три зрънца, не се слуша радио, не се ползва светлина и най-важното – не се хърка. Всичко мога да направя, но последното е невъзможно. Той е категоричен – ще бъда изхвърлен, ако си позволявам такива своеволия. Криво-ляво заспиваме, но в полунощ се чуват бесни свирения на гуми, някакви фарове кръстосват в палатката ни, Гаджет е уплашен и отказва да излезе. Аз се подавам и виждам някакъв бесен джигит сред облак прах да върти колата. Нямам възражения, само да не ни отнесе. И тук се случва чудо – сред праха и глутницата кучета се материализира някаква невероятно красива жена. Върви към мен. Бог ме обича. Тя ми говори. Какво ми говори, по дяволите? Защо тези хора не научат някой човешки език? Нищо не й разбирам. Инспектора суфлира скрит в палатката – „иска ти огънче”. С треперещи ръце паля цигарата й. Красива е. Казва се Роза и е тук от април, не може да се раздели с Вама Веке. Сигурно членува в „Четирите лапи”.
Изображение
Снимката е отвратителна, аз приличам на стачкуващ работник от Кремиковци, но вижте нея. Май ще остана по-дълго от предвиденото. Опитвам се да контактувам: „Итс найс, итс окей”. Сещам се и за други изрази, но май е рано за тях. „Сак ит” май не е добър начин да се запознаеш с някого. Роза изчезва в тъмното, а аз оставам съкрушен, преговаряйки си английски думички. Ранно утро, Гаджет хленчи по навик и пери безпомощно ръце. Любимото му поведение – „аз не мога, аз не знам”, а от теб се очаква да свиеш палатката му, да му завържеш спалния чувал и 30 минути по-късно да бъдеш овикан за некадърните си действия. Толкова ми е криво. Имаме някакви левчета. Няма цигари, няма храна, няма водка. Нищо не може да ми оправи настроението. Дали? Роза се появява с изгрева на слънцето.
Изображение
Проси цигари. Поне това разбирам. С удоволствие разделям последните с нея и пак си правим снимки.
Изображение
Преговорените през нощта думички ме правят смел: - Гив ми водка. - Ноу водка. Тен пийпъл - уан ботъл. А после не съм знаел чужди езици. Потегляме към митницата. Бързаме за влака на Инспектора. Ще се качим от Кардам, за да не закъснее за пътуването си за Македония. Пътуване отново спонсорирано от някого, по някакви схеми. Опитва се да ми ги обясни, от което само ме заболява главата. На границата бута колелото ми, събаря го, багажът ми се разпилява, а той с бодри махове се отдалечава, оставяйки ме сред съборени палатки, чували и колела. Митничарят се хили. Тук вече ми причернява. Адреналинът киселее в устата ми. Натискам колелото и го оставям километри назад. Никога не съм поддържал такова темпо, няма по-добро гориво за колоездача от беса. Спирам на табелите на следващите села, където пък той беснее: „Можеш да ме изчакаш малко. Аз идвам с проблемите си, спалният чувал ми пречи”. Изпаднал в тотален амок товаря и неговия чувал връз моя и едва прекрачвайки колелото, сред планината от багаж, завъртам на последна предавка. Оставям го далеч назад с раничката му, плажното масло и дезодоранта. Сякаш не гоним неговия влак. Стигам Кардам, поредното място без банкомат. Чакам Гаджет половин час. Той пристига грохнал и свадлив. Нека ви обясня нещо – аз съм стар човек и като се уморя се възстановявам бавно. При него не е така - 20 минути по-късно е готов пространно да ми обяснява какво смотано колело съм имал, как трябвало да откажа алкохола, и всичко това в характерния му истерично-забързан маниер на говорене. На гарата вадим стотинки, левчета, леи. Пресмятаме. Жалка гледка. Побираме се в цената на билета и ни остават 23 стотинки. Естествено той ползва фалшив документ за самоличност – студентската карта на Мечо. Да не е луд да ръси пари...И тук нова пречка – влакът бил от най-новите, Сименс. Не давали дори обемист багаж да качиш. Колела? Абсурд. Нямало такъв прецедент. Създадохме го.
Изображение
Толкова сме изпаднали, че началник влака се смилява. Качваме се потни, мръсни, гладни, недопушили. Аз вадя стотинките и за стотен път ги броя, плаща се във влака. Отброявам левче след левче, слагам ги на ултрамодерната седалка и тя се вдига автоматично със зловещото „щрак”. Последните ми пари потъват в някакво подседалково пространство. Влакът потегля. Аз вадя антената на радиото, опитвам се да ги избутам, буча ръка, пот се лее на ручеи. Осъзнавам, че ако не успея оставам насред нищото без никакви пари. Гаджет се превива от смях и ми прави снимки с мобилния си. Никога не бил виждал по-потен човек. Ще го убия. Какво са 10 години затвор в сравнение с удоволствието да видя гърчещия се Гаджет в предсмъртни хрипове. Вадя стотинка след стотинка и пресмятам сумата. По едно време се сещам, че лявата ми ръка би трябвало да е по-слаба от дясната и продължавам да ровя в дупката с нея. Успях! Но в Шумен задължително ще го убия, нищо не може да ме спре. Смяна на влаковете на Повеляново, аз съм сринат. Инспектора продължава да ми обяснява колко зле съм бил с общата си култура. Пристигаме в Шумен – аз съм ходещ труп, Гаджет прелива от енергия. Тук има банкомат и той тегли, най-накрая! - Ето ти 15-те лева – с показен жест ми ги връча. – За какво толкова мрънка? И тук вече Меката Мария избухва. Тези 15 лева са равни на целия мизерен ден. На глада ми за водка, храна и цигари, на унизителното ровене сред седалките. Той недоумява: - Нали ти ги връщам, какъв ти е проблемът? Тотално сринат си купувам цигари, сядам на някаква слънчева пейка на автогарата и в някакъв емоционален ступор пуша една от друга. Дори не ми се прибира. Не съм и ядосан. Нищо ми няма. В кома съм.

👤Zappa  🕔2009-05-22
spodelime