Джулай морнинг 2 едишън

Джулай! Пак наближава. Аз си го празнувам по моя си начин – правя си самотен поход до Камен бряг, товаря палатката и спалния чувал на колелото и потеглям. Там са най-хубавите хора, само да отидете ден по-рано. Един ден преди свинщината с кебапчетата и скарата, там са си. Не са малко километри обаче, което ме кара да потренирам, за да вляза във форма. С кого друг – Анелия, разбира се. Лоша идея, както се казваше в една реклама, много лоша. Каня я да минем трасето по Шуменското плато от състезанието, зареждам раницата до ципа с ядене, сериозна работа, а тя ми се появява с един повехнал банан в задния джоб, все едно ще обикаляме из Градската градина. Карагьозянски простотии. Аз обаче мисля да се представя добре, стискам зъби, занулявам километража, тъпча шоколад в устата и подкарвам колелото мотивиран – все едно съм на състезание. Съсредоточен и злобен, някак преодолявам 30 километра в компанията на безгрижно бърборещата Анелия, докато идва баира към лагер Ивански, дето се вика на една гума разстояние от финала, когато я чувам да казва:
- Тъкмо си мисля какво страхотно трасе имаме. Перфектно е за аматьори. Почти няма къде да се умориш.
Знаете й гласчето, като звънче е - измамно тънко, детско дори, провлачва “р”-то. А сега отместете камерата към мен – пълна раница с недокосната храна, кой да ти позволи спиране, кървава пот гори очните ми ябълки, сухожилията ми са пред скъсване, давят ме хрипове, и това на една гума от финала. Ох, Ани, много си те обичам, най-добрата ми приятелка, дано никога не разбереш колко пъти си била на ей толкова, ама ей толкова от смъртта. Довлачвам се някак до Кьошковете. И помен не е останал от мотивацията, ентусиазма, само раницата ми е пълна. Все пак да караш с Анелия си има и добрите страни. Най-малкото след това някакви си разходки от 170 километра са безгрижно каране в хм… Градската градина.
Следващия ден ще се почива. Пак от нея го знам това. Преди състезание не се кара. Забравих обаче да я попитам какво прави, когато почива. И тъй като нямам информация, си я карам както си знам – изпивам един литър водка, след което се захващам да се обаждам на всички жени от указателя по азбучен ред. Нормален делничен ден. Един миг по-късно се събуждам в леглото. Поглеждам часовника – 3 след полунощ. Идеално. Багажът ми е приготвен, мия зъби, очите ми са с цвят на прясно изваден далак, което в моя случай означава, че всичко е наред и съм готов за път. Обличам сигналната  жилетка, навън е кучи мрак, пускам си едно парче на Джетро Тъл, колкото да си задам саундтрака, пълен съм с ентусиазъм, няма го и онова русото да ме мори, всичко е перфектно. Изкрещявам и завъртам педалите. Много обичам да крещя, докато карам сам. Опитвам се да докарам флейтата на Андерсън, свирукайки. Почти успявам. Пак изкрещявам. Нямате идея какъв кеф е. Тъмно е като във вагина на женски дявол, а аз въртя в нищото.
Някакви си 6 часа по-късно съм в Оброчище. Казах ви аз, че да караш с Анелия си има предимства. Там ме чака Вальо. Вальо е много готин тип – има сини очи и голям черен дроб. Много пуши обаче, което не е зле, само да не бавеше толкова. По принцип подкрепям всички пороци, които убиват, колкото по-бързо – толкова по-добре. Обсъждаме проститутките, които ще ни очакват след качването на зловещия баир след Оброчище. Температурата е някъде около 35 градуса. Красота. Който ме познава, е наясно какво специално място заемат в живота ми курвите. Не може с тях, без тях пък съвсем, но при проститутките положението е друго - те са някак честни, честни като мъртво пиян човек в осем сутринта, харесвам ги. Особено харесах последната. Беше си извадила една табуретка, отгоре беше сложила червен китеник, а тя самата – дебела и дружелюбна – ни помаха. Както казва Селинджър – в живота има някои наистина безусловно красиви неща. Предполагам е имал предвид точно тази сладурана. Изображение
Цигара след цигара, бира след бира, пристигнахме. Следващия ден ми се губи. Имаше водка , една много приказлива продавачка от Българево, Калиакра, Русалка… Изображение  Изображение
Изображение Нещо такова. Идва обаче вечерта, заради която съм дошъл – винаги е 29-и срещу 30-и.  Вълшебна вечер. Изображение Една шепа хора сме, колкото да се поберем покрай вечното огънче, две китари, един индианец и тя! ТЯ! Мила я няма, но Милена е тук.  Изображение Влюбен съм! Красива! Милена е от онези, дето чакат някой да спре земята, за да се качат - шантава, с безобразни чорапки на райета, главичка като костилка на череша, бисерно бели зъби. Абе… най-хубавата! Ще я обичам, докато съм жив!
Следващата секунда се будя. Мразя го това. В палатката е около 50 градуса, а някакъв глас нарежда отвън:
- Това е морето, а това е слънцето, а това е бутилката водка, която снощи изпих сам.
Не, кажете ми, кой ги пише репликите на тези? Подавам глава навън, искам да умра, а там един дърт тип, по-дърт дори от мен, развежда глуповат турист и сочи ли, сочи – морето, слънцето, водката.
Залитайки, отивам до химическата тоалетна. Свалям бермудите и си събувам гащите, за да се изпикая… Събувам си гащите. Събувам си гащите. Е, и пети път да го напиша, все тази – нямам гащи! Вижте сега, малко неща могат да ме ужасят. Не е най-лошото нещо на света да се събудиш, без да помниш нищо от предната вечер, но да се събудиш, без да помниш нищо от предната вечер, и да нямаш гащи… Не, това вече е притеснително. Какво ти притеснително, ужасяващо. Облягам се на стената, вдишвам резливата миризма, опитвам се да възстановя, да реставрирам, да си припомня… Трябва да има някакво логично обяснение, мамка му! Трябва! В такива моменти аз лично призовавам класиците.
- Спокойствие и само спокойствие – казва Карлсон, който живее на покрива.
- Без паника, моля – успокоява ме Дъглас Адамс.
Тръсвам глава и разгонвам приказните тъпаци. Лесно им е на тях, ама едва ли са се озовавали в химическа тоалетна без гащи, нали? Нека се сетя. Имаше един 25-и кадър, изгубеният кадър. Проблясва ми някаква ужасяваща картина  - аз, ухилен до уши, дибидюс гол, правя цигански колела около вечното огънче. Тръсвам три пъти глава. Не може да е истина. Нека съм позитивен. Искам да кажа, че може и да е по-зле, а аз да съм в пояса на все пак по-доброто. Нещо такова. Колко по-зле може да е? Може, например, да се събудя, без да помня нищо, без гащи, но до мен да хърка брадат тип, нали? Ето, помага. Въздъхвам облекчено, излизам от миризливия кенеф и отивам до палатката. Надниквам с притеснение вътре – няма го, Брадатия! Ще видите, бе! Все някакво обяснение има.
- Вальо, ставай! Успахме се! Осем часа е! – нищо не споменавам за липсващите слипове.
- Тцъ! – отговаря ми изчерпателно.
- Ставай, бе! След малко въздухът ще е бульон!
- Тцъ! – категоричен е.
- Е, майната му, аз си заминавам.
Качвам се на колелото, но едва стигнал до хоремага, се предавам. Трябва ми кафе. Имам крещяща нужда от кафе, пък може и водка. Слизам от колелото, масата пред заведението вече е пълна, а някакъв тип разперва широко ръце и изкрещява:
- Охооо! – чака да го прегърна. Така се посреща отдавна изгубен еднояйчен близнак. Всичко е наред, само дето аз не го познавам. Няма брада поне. Цигански колела, огън, премигва 25-ят кадър. Машинално си опипвам задника, сякаш гащите са поникнали там. Няма ги. Прегръщам го свенливо и го оставям да ми купи кафе, прелива от любов. Изпивам го замислен и се заричам да не пия следващите 24 часа.
След малко потеглям. Трябва да въртя към Фичоза, още 100 километра без гащи, мамка му! Качвам се върху байка и завъртам. Никак не спори. Поне първите 20 километра е мъка. Наскоро пътувах на стоп, спират хората. После пътувах с една приятелка  - още повече спират. Пробвам да махам с палеца, ама кажете ми кой би спрял на стопиращ колоездач, няма такъв.
Спускам се в Балчик, има-няма 100 градуса на сянка, купувам си една баничка, айран и сладолед – най-необходимото. Тъкмо съм приключил с основното меню и ръбам сладоледа, когато мяркам с крайчеца на окото си Анелия да се спуска покрай мен. Аз нали изтрезнях, бе? Каква Анелия в Балчик?! Може да съм без гащи, ама съм трезвен. Завъртам се около оста си, захапал сладоледа, търся я с поглед – тук беше, а вече я няма. Мистерии. Аз съм страшно мекушав тип. Усещам носталгия. Домъчнява ми за русата проклетия. Ужасна е, повярвайте, ама си ми е приятелка, а и е от Шумен, пък аз съм насред нищото, ям сладолед и е топло като клитор на плажа. Мамка му! Сещам се как не ми даваше да спирам. Ще ядеш в движение, вика. Захапвам сладоледа с една ръка, с другата държа кормилото, въртя. Все едно сме на платото, а раницата ми е пълна с недокосната храна, ама съм сам.
- Джулай! Ехооо, Джулай! – маха ми Анелия отсреща.
Не, не съм пиян. Тя е. По какво я познах ли? Наконтена е от главата до петите с клинче, джърси, очила, простотии, колело. И краката! Краката! В Шумен има двама с такива крака - Янко Русев и Анелия. Ако вземете отпуск и почнете да обикаляте черноморието от Дуранкулак до Резово, гарантирам ви, че няма да видите други такива. Тя и Янко. Това са.
- Джулай! Ехооо, Джулай – защо приказва такива безсмилици, нямам идея.
Спирам до нея, хиля се широко, сладоледът ми капе по маратонките. Не е Анелия, ама краката са нейните.
- Ду ю спийк инглиш? – мамка му!
- Памаль! – отговарям аз.
Това пък откъде го измъдрих? Чакайте, ще се сетя. Някога бях 15-годишен, пъпчив, грозен, жените не ми пускаха – сега съм същия, ама нямам пъпки и не съм на 15. Tа тогава бях подлъгал една руса къдра, не знам как, честно. Бях я заклещил на една шахта, мачках й гърдите и на всеки тридесет секунди се интересувах:
- Харесва ли ти?
- Памаль – отговаряше тя. Изучаваше френски, а това май означава нещо като “долу-горе”.
Новата ми позната грейва като слънце.
- Мари! Френч. – Посочва някъде отзад – Митко, май френд.
Митко е някакъв тип около два и десет висок, човърка нещо по колелото си, целият е сухожилия и мускули. Приближава се до мен.
- Страхотни крака има гаджето ти – изръсвам, без да мисля. Кажете ми сега, не заслужавам ли светкавичен десен прав в зъбите? Оня обаче се оказва свестен, застава до мен, аз стигам някъде до гърдите му, заглеждаме се замечтано в краката на Мари и кимаме одобрително. Тя също поглежда надолу. Какво пък чак толкова интересно виждаме там?
- Беше в националния по хандбал на Франция – обяснява ми Митко.
- Баси! – кротко се възхищавам аз.
- Нали?
- Накъде ще въртите?
Мари ме поглежда тъжно, сякаш е разбрала какво казвам и ми обяснява, че Митко бил страхотен почитател на баирите. Имало някакъв зверски баир след Балчик. Натам. Нищо ново под слънцето. Ама вие нямате идея с кого карам аз, казвам си наум.
- Абе, Митко, ти знаеш ли коя е Анелия? – подхващам аз любимата си тема. – Най-добрата колоездачка на България за последните три години. От Шумен е. Най-добрата ми приятелка.
- Риъли? – така отговарят хора, които изобщо не се интересуват от темата. Все пак превежда на Мари. Този френски е егати странният език – няма изобщо съгласни. Стигаме до баира, а Мари се изправя на педалите, егати краката! Нищо ново под слънцето – хрипове, псувни, жега… Това съм аз. Мари е напред.
- Ар ю тайърд? – правя опит за почивка аз.
- Ноу, ноу!
Нищо ново под слънцето, казвам ви – и тази като онази не ми дава ни да ям, ни да почивам. Оставям ги в подножието на един баир, изправен като стена, Митко въодушевено го сочи и пее нещо на френски.
На следващия ден е бурният секс с Кремена в спалните чували, миг преди да се покаже слънцето, капитана с татуировката, афусите, ама ме мързи да разправям, някой друг път.

👤Zappa  🕔2012-07-01
spodelime