Ремонт по шуменски

Откакто Анелия ме разкара от кошмарните тренировки с нея, аз пък смених тактиката – карам само лежерно, за предпочитане в женска компания. Този път ги събрах таман три. Дуя се като пуяк пред тях. Карам напред, връщам се, подхвърлям ехидни забележки на пухтящите дами, друга работа е, казвам ви. Тук аз съм можещият, нищо общо с онзи хленчещ лигльо, тормозен от Русалия. Само едно нещо ме притеснява. Броя колелетата – четири. Четири по две гуми са си цели осем. Осем гуми за пукане, а разполагам с точно две леви ръце. Но да не бъда черноглед. Асфалт е все пак. Трудно може да се случи нещо, докато сме на него (колко прав съм бил). Докато разпускам, щурайки се между първата и последната мацка, ми хрумва, че така или иначе няма да се налага да вкарвам нищожните си монтьорски знания в действие, което означава, че дори мога да блесна с техническите си умения. Така де – на думи го докарвам, а завалийките разбират от колела, колкото аз от готвене на мусака. Настигам най-малката и вещо й обяснявам, че веригата й трябва да се смаже.  - Ама как разбра? – вдига в почуда вежди тя. Казах ви аз, друго си е. Ако бях с онова русото, вече езикът ми щеше да ближе гумите на байка, а тя да ми обяснява, че пулсът й бил ‘нам колко си. Сега аз ще обяснявам. Тук съм цар. В миг на вдъхновение дори си представям, че кой знае, може да им настроя и скоростите. Е, увлякох се, признавам. Моите да има кой да оправи. За никого не е тайна, че ако не бяха брадърите от Търговище, отдавна да съм му сложил надгробната вилка на колелото си. Добре че са те да го поддържат. Връщам се назад и обяснявам простичко на поредната жертва какъв трябва да е каданса. Идея нямам какво е това, но признайте, че звучи епично някак. Завъртам и настигам пак малката, която явно респектирана от моите познания, ми вкарва следващия въпрос: - Много ми е ниска седалката. Не може ли да се вдигне още? Ей това са въпроси от моята компетенция. Разбирам му, бе! Измервам с поглед малката, която всъщност е една глава над мен. Някога бях висок, ама точно днес не ми е ден. Логично е седалката да й е ниска. Кой я е карал да расте толкова. Разбира се, не мога да кажа такава простащина. Всеки знае, че съм кавалер. - Купуваш си по-дълго колче за седалката от Станчо и работата се оправя. - Ама продват ли такива? - Разбира се! Мервам някаква дълбока почит в погледа, който ми отправя. Да взема да отворя една работилница за колелета ли? По цял ден ще им обяснявам на жените как да си смазват веригите, как се настройват седалките. Връщам се назад. - Хм, седалката ти е ниска! – отбелязвам мъдро на запотената дама. Хванах му цаката. Верига, седалка – седалка, верига. Само да не надскоча кометентността си. Чувал съм, че колелото имало и други части. За мен те са потънали в най-дълбока мъгла, свлякла се чак от Илчов баир, няма какво да се лъжем. Стигаме дългото спускане към Новосел. Придобил ново самочувствие, пораснал най-малко с 5 сантиметра (и пак онова малкото стърчи с 10 над мен), инструктирам новобранките: - Навличайте кой каквото има. Тук ще е студ! Ама аз и за треньор съм ставал, бе! Какъв талант е бил заносван само покрай оня цербер, Анелия. Вадят някакви дебели якета, нахлузват ръкавици. Аз пак съм си забравил моите. Спускам се със самочувствието на един нов Росен Ковачев. Какво като е асфалт? В тази компания съм си луд спускач. Да, ама не! Едната ме следва гума до гума. Пъна. Тц! - Карай по-бързо, че ми мяташ камъчки в очите – чувам отзад. Това вече на нищо не прилича! Вечно тормозен от жените! Вечно недооценен! Докога, бе?! Докога!!! Стигаме чешмата преди Новосел. Спираме. Кисел съм. Едната мома трепери като есенен лист. Сега е моментът да се покажа колко съм корав, та дано си възвърна поне част от сринатото самочувствие на спускането. - Да не ти е студено? – питам небрежно, прикривайки посинелите си пръсти. Оня кара! И седалки може да регулира, и вериги да смазва, че и на студ държи. Пак съм в играта. Обсъждаме пътя към Лозевския манастир. Май ще трябва да караме по черно. Ама смахнати монаси! Не си направили обителта до някой благ асфалт, ами го покетрили на гадните чукари. Както и да е. Ще изтърпя и това. Днес ми е ден. Подхващаме баира, естествено бутайки. Предимството да караш с жени е огромна. Винаги можеш да се правиш на скандализиран и разочарован от лошата им физическа подготовка, докато буташ нагоре доволен. Само да не разберат истината. Кисело клатиш глава и мърмориш, запомни добре! Най-накрая идва една що-годе равна част от пътя. Равна, ама черна, черна, ама кална. И тук костеливият пръст на съдбата, изчаквайки, разбира се, да навлезем в калта, да изкачим височината, да се уморим достатъчно, се протегна и дръпна с нокът дерайльора на едната колоездачка. Ужасяваща гледка – виси като съдран парцал, бие по спиците. Обръщам мислено поглед нагоре: - Мамка ти и гад! Нали се разбрахме! Най-много спукана гума! Чувам го как се кикоти, навел се е от трона си, държи си с две ръце корема, и хили се, ама хили се ви казвам. - Лошо! Лошо!!! –  казвам аз, опитвайки се да звуча спокойно, макар да съм изпаднал в дива паника. – Скъсано ухо на дерайльора. Диагностиката е направена. Диагностиката обаче не е като поправката. Какво правим, мамка му, какво правим! (И днес много псувам.) Заставам до трите дами и им припомням настоятелно, че двете са с инженерно образование. С други думи, правя една крачка назад и се озъртам. Едната от тях захапа. Кляка и почва да ровичка в изкормения велосипед. Не очаквате от мен да пипам смазана верига, нали? Дали да не я оставя? Може пък да се справи. Я чакай малко, аз нали бях кавалер. Сещам се, че имаме специалист на един клик разстояние. - Ники, брат, какво се прави при скъсано ухо на дерайльора? – шепна аз в мобилния си, дръпнал се настрани. Човекът е от Търговище, което означава, че са го приспивали с велосипедна тромба, докато е бил бебе. - Ако нямаш ухо, маха се веригата – отвръща ми той. - Стига де! – разочаровано повишавам тон. Този не е в ред! А аз се надявах да каже нещо такова: „Виждаш ли онази зелена гайка там? Врътни я половин оборот надясно. Воала!” Махала се веригата... Поглеждам жилавото членестоного, виснало над дерайльора, тук-там се е засукало даже и на възли. Сещам се за Вики, който в изблик на безсилна ярост при подобна ситуация се е опитал да скъса веригата с ръце. Толкова съм се смял на тази история. За първи път го разбирам напълно. Явно ремонтът ще е по шуменски. Тук мога да послужа на други закъсали колоездачи като мен, нормални хора, които са си играели с нормални детски играчки като малки, а не като брадърите от Търговище, дето от детската градина са се карали за някой гаечен ключ, сигурен съм. Така, какво ви трябва! Случи ли се подобно нещо, а вие сте на майната си, единственото необходимо нещо са две полиетиленови торбички тип „потник”. Не ги слушайте тези ненормалници. Махала се веригата... Още съм потресен. Две полиетиленови торбички са ви достатъчни. Разполагат се по следния начин: Изображение Запомнихте ли? Ремонт по шуменски! Търговище да си гледат работата. Те и на Мазалат ни се караха, че си носим три спукани резервни гуми. Ани хубаво им рече тогава: „То със здрави гуми всеки може!” Друго си е да смениш три пъти вътрешната, пък да се разплачеш, пък да побуташ. Онези са глезльовци. Все по лесния начин гледат да стане. Лесно, трудно – обърках се вече. Нека да го кажем така – лесното за нас е трудно за Търговище, както и обратното. Горди от извършения ремонт, поемаме пътя наобратно. Някои тикат, други карат. Но така е по шуменски. Никой не очаква да диря изперкалите монаси, дето са заврели манастира си по места, където и колелетата се предават, нали! А Оня отгоре продължава да се киска.

👤Zappa  🕔2011-04-02
spodelime