Илчов баир на най-голямото колоездачно състезание на Балканите

В неделя шуменският колоездачен клуб взехме участие в най-многобройното състезание по планинско колоездене на Балканите.

Форматът на състезанието е point-to-point маратон с дистанция 55 километра и се провежда в гористите и равни местности около Букурещ. За поредна година голяма група български колоездачи взимаме участие в състезанието Първо бягство. Това, което прави тазгодишното издание различно от останалите години, беше изключително тежкият терен. След продължилите над седмица валежи, горските пътища и пътеки бяха станали трудно проходими блата, а калта от нивите полепваше по целите велосипеди: по гумите, задвижването и цялата конструкция и цялото състезание се превърна не толкова битка с конкуренцията, колкото битка с терена. От общо стартиралите около 2500 участника, само около 600 успяхме да финишираме успешно състезанието.

 

Общо 8 състезатели от Илчов баир участваха в съетзанието и тук споделяме своите впечатления: 
Кремена Пенева: Тази година бях тръгнала за Примата с цел по-добро представяне от миналата година, но след първите 2-3 закъсвания се отказах от тази моя мисъл. Продължих да си направя едно готино каране в калчицата (Кал ли казах – любимото ми), след не много дълго време и тази мисъл рухна, изпаднах в положение, където мислех даже дали да се откажа, но тъй като съм в средата на нищото прецених, че няма смисъл и продължих борбата до финала. Ей ме на…. Кална и щастлива даже и с медал.

 


Захари Николов: Състезанието за мен започна преди старта. На път към Стартовата арка, скъсах спица, добре че колега колоездач помогна.
На старта, странно имаше значително по-малко участници от обикновено/явно се бяха уплашили от калните снимки които пращаха органицаторите, предните дни/.
Три,Две, Едно и тръгнахме...,както обикновено на макс, 50 км/ч по алеята.
Още с влизането в горичката и разбрах какво ни чака... калллл. Веднага се хлъзнах и бях на земята. Станах очистих се, лека проверка на колелото и потеглих.
След 1-2 км разбрах че съм без бидон/ този филм вече съм го гледал, цяла обиколка на Витоша изкарах по пунктовете без бидон :)/. Добре че беше хладно и не чуствах жажда.
Калта се увеличаваше със всеки изминат километър, бутане, носене... започнаха мъките...и една спукана гума за капак/смених я в калта и продължих/
На 20 ти км взех една бутилка с вода която ми стигна до следващия пункт.
Около 25 ти км започна едно 3-4 километрово бутане с колегата Денчев/приказки и обсъждане на вече отказалите се Димо и Иван/.
Бутайки изпреварихме много хора. Всички минати се оплакваха, как кошмарите им се сбъдват.
Около 30-ти км дойде чакалиран път за 3-4 км. Номер едно съм тук под 30 км/ч не паднах и изпреварих малко конкуренти.
Започна пак калта... гледам гумата пак спада, кофти... Тикайки да немеря място за поредния ремонт минахме през вирче/ох баня, ох кеф/, поизмих се, оправих гумата и продължих.
На пункта на 40 км Redbull даде крилата си и продължих.
Оставаха 14 км за мен това е, като да се прибера до нас, жив умрял на финала съм
Калта започна да намалява, скороста се вдигна, в горичката преди финала, изпреварих още колоездачи, които бяха на предела си.
Съотборниците и българите по трасето ми бяха стимул, който ми помогна да стигна до финала.

 

Данаил Денчев: След две години пропускане на състезанието по неволя, тази година с ново – годно за колоездене коляно реших , че вече нямаше как да не участвам. Какъв дебют само! Признавам, че погледнах с насмешка на първия „черен“ участък след асфалта – това ли ви е голямата кал? Нищо не подозирах. Само след няколко километра вече разбрах, че ще е тежко състезание. Кал, локви, избутвания от недружелюбни румънци. На 10-тия ми отказа велокомпютъра и изгубих представа за изминатото разстояние. След мнооого километри настигнах Иван, който си чистеше задръстените от кал гуми, покарахме, но след проблемите с трансмисията му реши да се откаже и ми пожела успех . Първи тежък момент за мен – отказване на съотборник. Инат съм и реших да продължа. Само го попитах колко километра сме минали, очаквайки да чуя нещо от рода на „20“. Нищо подобно. Получиих окуражителния отговор „13“. КВОООО? Караме цяла вечност вече!! Явно следващите километри не са били чак толкова кални, защото репертоарът от ругатни се сви до минимум. Минах подкрепителния пукнт покрай голямата къща, за да дойде втория тежък момент. Настигането на Димо, който също ми съобщи, че приключва тук, заради проблеми с веригата. Да се откажа, или не? Това е въпросът! Не! Денчев е инат и трябва да покаже положителния ефект на тази си черта. Димо ми помогна да почистим поредните 10 кила глина от колелото и продължих. Малко по-нагоре ми предложиха смазка за веригата. Ква верига бе? Аз имам кафяв ремък вместо верига, я газ. А, Захари! Захариииии идвам! И така следващите не-знам-колко километра минаха в бутане и смях с него. Локви, крокодили, спечелени позиции с бутане – всичко оставаше зад гърба ни, а моята воля за каране все по-голяма. След локвите дойде и гадната гора с лепкава глина. На Захари му видях гърба за последно, а аз останах сам с псувните си. После дойде големия гьол, в който измих колелото до фабричен блясък – хехе, все едно след километър вече не беше пак голяма кафява топка. Следва бутане в глина, влачене в глина, псуване в глина, падане в глина и чистене на глина, крампа, локви, ЖП линии и ФИНАЛ! Победа! Всеки един дръзнал да кара по това трасе е победител.  И какво по-хубаво от това, на финала да те посрещне любимия човек с целувка, Петър с кен бира и Игнат да те загърне с българския флаг. Бас държа, че бяхме най-усмихнатия отбор там. Ще дойда може би пак...в един по-сух паралелен свят.

Иван Донев: след десетото чистене и постояно блокиращо движение все още на 13-ти км видях първия асфалт, включих гпс-а на телефона и към Снагов (финалът)- на 2-3км намерих автомивка, лъснах байка, след още малко имаше пункт на състзанието, смазах и се прибрах. И Димо събрах някъде по пътя, ама той беше спрял много късно и беше усукал вече веригата. 

 

 Димо Желев: Ето че дойде и второто ми участие на Prima evadare. Миналогодишното ми класиране ми осигури място в огражденията между 300-400 участник и съм доволен. Стартираме рамо до рамо със Захари, пред нас са българите от Обзор, а зад нас е Калин от Габрово. Формирали сме се българска групичка и се надъхваме. 3-2-1 старт... Първите метри са по асфалт и всички натискат педалите като че ли не ни чакат 55км, а може би са много по-подготвени от мен? Ето че бързо срещаме първите локви и всички започват да ги заобикалят, а аз решавам да мина директно през тях, с което решение печеля позиции- няма за кога да се пазя от калта. Движа се добре, избирам по-тревисти участъци и колелото се движи стабилно. Започвам да изпреварвам и да намирам баланса върху калта. Падам-не разбирам какво стана- двете гуми изведнъж се хлъзгат странично, но нищо фатално-кална баня. Ставам и продължавам. По едно време настигам Ани, която си чисти колелото- скачам да ѝ помогна и продължаваме така двамата като осъзнавам, че съм изпреварил доста състезатели. Минаваме покрай първия подкрепителен пункт и подминаваме- аз хапнах преди малко, така че нямам нужда от нищо. След малко изведнъж започва да ми блокира движението. Не разбирам първоначално какво става. Спирам, зачиствам, тръгвам, три завъртания и пак законтря. Бутам, карам и излизам на асфалт, където искам да разбера какво се случва с колелото. От екипа на Bike Xpert в тази отсечка са се подготвили с кофи с вода и четки да мият колелата на отбора си. Като че ли виждат, че се мъча без резултати и се претичват на помощ и ми изчистват венците и веригата. Смазват я, но се вижда, че има изкривени звена и цялата верига е усукана. Тук дойде най-трудната част от състезанието- да осъзная, че не мога да продължа така и да се откажа. Гледам колоездачи, които изпреварих по-рано да минават покрай мен и заминават. Доста време ми отне, докато тръгна срещу тълпата и да изляза на пътя за Снагов. Усещам, че загубих битката, но ще намеря сили и ще се върна- няма да оставя така недовършени нещата!

Анелия Карагьозян:  очаквах да е кал, очаквах да е тежко, но не очаквах, че ще продължи толкова дълго за мен. Почти 4 часа ми отне това, което карам в по-малко кални условия за 2:20-2:30. Но калта беше наистина брутална и състезанието според мен не беше чак толкова кой колко е добре подготвен или във форма, а по-скоро психическа битка с терена за оцеляване. Поне моето състезание беше такова. Спря да ми пука за класиране и представяне, исках да се добера възможно най-бързо до финала. Не си бях сметнала яденето за толкова часове, а то и ми се отяде и отпи в цялата гняс и 4 часа ги изкарах на 2 гела и половин банан. Също така подцених терена и сметнах, че след като няма спускане, няма камъни, няма и къде да спукам гума. Оп! Изненада. На 30-и км усетих познатия звук "флоп-флоп" и спрях да си проверя задната безкамерна гума (от която по-скоро очаквах изненада), но тя си беше добре. После обаче видях предната (с вътрешна) и добре че беше един младеж от Oracle и той закъсал поради някаква друга техническа причина, та той ми даде резервна гума и спасих положението. Винаги ми е било чудно как се сменя гума когато си омазан целия в кал, но ето че и това разбрах. Справих се сравнително бързо с помощта на друг човек, който леко се гнусеше да пипа (беше съпорт на Гайгер), но все пак съм имала беззащитен вид, та помогна леко. Финиширах с много бавно време, но както казах: по едно време бях сдала багажа и бях включила на сървайвъл моуд, а не на рейс моуд. На Prima Evadare съм за 4-та година: първата година финиширах 7-ма, на следващата се издигнах до 5-а, миналата година 4-а, а сега и подиум: добрах се до бронзов медал. Но конкуренцията става все по-сериозна с обявяването на състезанието с UCI клас и на подиума бяхме 3 народности.

Благодарим за снимките предоставени от Radu-Cristi и Renault.ro

 

👤  🕔2016-05-11
spodelime